След две седмици, окончателно изгубил търпение, затръшнах люка на една от ракетните „совалки“ и се спуснах на Индра. Кацнах недалеч от бяло-розовия град на поляната пред бледовиолетовата гора, сред блестящата и бяла като коило трева. Беше вечер. Немощното индрянско слънце се готвеше да се изтърколи зад червените зъбери на планините. Никой не бързаше да посреща случайния гост. Седем прозрачни, прегънати надолу реторти, снабдени с ветрило от също такива прозрачни крила, безшумно се стрелнаха в небето над мен. Във всяка реторта на висяща седалка се люлееше индрянин. Да речем, че не бяха ме забелязали, но как можеха да не видят извисилата се над гората совалка с множеството й антени и надстройки?
Котата се спусна нощта, запалих бордовите светлини и носовия прожектор. Земният огън като древногръцка колона, едва-едва разширяваща се към небето, се извиси над Индра. Никаква светлинка не ми отговори. Градът като че ли бе мъртъв.
На развиделяване започнах да се досещам — моето фенерче не разтревожи никого, както ако бих го запалил на Земята сред слепи.
Изобщо положението ставаше твърде забавно. „Братя индряни, нима звездните гости ви се сипят на главата като из ведро? — чудех се аз. — И ви е дошло до гуша от тях? Така ли е?“
След още няколко също толкова забавни нощи надянах скафандъра (кислородът на планетата беше достатъчно, но накъде рицар без броня) и стъпих на обетованата земя. Апологетите на разумната плесен, на живите кристали и на надарените с мисловна дейност облаци са изчезнали отдавна-отдавна, още през по-миналия век. Стана ясно, че звездният дворец на мирозданието е изграден от еднакви тухлички: флората и фауната на всички населени планети малко или много си приличат, стига носителите на висшия разум да не са положили максимални усилия, за да унищожат заобикалящата ги жизнена среда. Да, един и същ орач разорава със спирални плугове вселенската целина и засява животворните семена. Затова и чудесата — били те добри или жестоки — трябва да очакваме не от природата, а от самите нас.
Бавно пътувах с елекара по сребристата трева, напомняща ми тополов пух. За всеки случай бях взел плазмомета. Край елипсовидното езеро, там, където започваха градските постройки, се тълпеше народ. Сред езерото се издигаше приличащо на беседка дърво с няколко тъмнокафяви дънера, разположени в кръг, и обща корона, покрита с островърхи цветове. То наподобяваше гигантска праисторическа медуза, която не можем да си представим без обкръжението на диплодоци, ихтиозаври и други чудовища от мезозойските простори. Под пипалата колони бясно се въртеше водна фуния и върху стените й се появяваха и се разпадаха загадъчни геометрични фигури. Индряните мълчаливо, като хипнотизирани наблюдаваха тази картина, но забелязах, че някои от тях си разменят едносрични думи. Измъкнах се от елекара и се насочих към парапета над езерото, не без тайната надежда веднага да се окажа заобиколен от шумна, възторжена тълпа.
Колкото и да ми е мъчно, но никой не пожела да ми обърне внимание. Пред очите на множеството джуджеподобни същества представителят на високоразвита цивилизация в скафандър с висша защита не знаеше къде да се насочи, за да установи контакт. Аборигените учтиво ми правеха път, внимателно ме заобикаляха на няколко крачки. Когато фунията престана да се върти, а орнаментите се разпаднаха, всички започнаха да се разотиват, по-точно да пропадат под земята по двойки и по единично. Скоро бреговете на езерото опустяха.
Потеглих към центъра на града. Той по нищо не се различаваше от покрайнините. Същите изящни, прилични на пчелни пити постройки с тераси, на които почиваха крилати реторти. Същите кули, наподобяващи обърнати с върха надолу пирамиди. Същите със златист оттенък цилиндри, въртящи се от вятъра, увиснали като висулки от ръбовете на нестабилните на вид пирамиди, готови всеки миг да паднат. Същите златисти кълба — малко по-големи от футболна топка, но тежки, най-вероятно метални, търкалящи се по възсиньочерните метални улеи на улиците, без никога да се сблъскват с други кълба…
А на мене — нула внимание. От никъде и от никого. Любопитно наистина, но подобно равнодушие не е предвидено дори и в Кодекса на контактите.
Преградих пътя на двойка гукащи си индряни и ги попитах с помощта на лингвотрона къде мога да намеря главата на града. Главата, старейшината, мера, господаря, градоначалника, генерал-губернатора, наместника, прокуратора, самия дявол, ако е нужно. Двойката отстъпи от мен като от прокажен. Като по команда разпитваните вдигнаха десните си ръце нагоре и не без достойнство изчезнаха в потъналите под тях квадратни люкове. Тогава забелязах, че цялата улица е покрита с такива квадрати. Двата отвора пред мен моментално се захлопнаха. С не по-малък успех бих могъл да попитам класовете в ръжената нива: кой, моля ви, е главният сред вас.