Върнах се в совалката в лошо настроение. Не можах и да спя както трябва. Когато посред нощ се събудих, отидох в кабината и изключих прожектора — от съседните звезди не се вижда, а тук, все едно, е безполезен. На разсъмване, още дремещ, ми се стори, че чувам гъгнещ и скрибуцащ като на ненастроен робот глас:
— Този, който убива милиони живи същества, заслужава сурово наказание! Как смееш да убиваш с вибрациите на елекара си нашите пълзящи, летящи, скачащи и цвъртящи твари?
… Изминаха още няколко дни и няколко все тъй безуспешни посещения в бяло-розовия град, но вече без елекара. Веднъж занесох и оставих под пирамида с нежно пеещ цилиндър контейнер, запоен още на Земята. В него имаше карта на нашата Слънчева система, великолепни илюстрации на развитието на живота, записи на музика върху кристални плочки, които възпроизвеждат звука и при най-слабо осветяване — изобщо скромни дарове от пратеника, който не може да си осигури аудиенция неизвестно при кого. Без тези дарове идеята за контакта изглеждаше на нашите академични мъдреци съвсем невъзможна. Добре, нека опитаме и това…
Едва се обърнах и отминах на няколко крачки, и контейнерът изчезна. „Най-после! — въздъхнах с облекчение. — Веднъж да започне и краят му ще се види!“ Какво обаче бе учудването ми, щом се върнах в совалката и намерих контейнера на предишното му място и при това неразпечатан. Излиза, че в мое отсъствие те съвсем спокойно са прониквали тука въпреки сложната система за охрана!
— Който нахлува в чужд дом без покана, заслужава наказание — казах на глас. И се замислих. Не те, ами аз нахлух в чуждия живот…
За известно време реших да прекратя безуспешните си опити. Защо да насилвам нещата? Може би им е необходим определен срок, за да разберат същността на моята миролюбива мисия? Моля, аз не бързам. Чак след седем години, съобразно със закона на изначалните небесни сили, ще мога да потегля обратно…
Събирах образци от водата и почвата, от растения и минерали. Направих няколко филма. Всяка вечер подробно диктувах в бордовия дневник впечатленията си от изминалия ден, макар че нищо особено не се случваше.
И всяка сутрин образците изчезваха, филмът се оказваше осветен, а записите — изтрити. Те не искаха нищо от мен, но нищо не желаеха и да дават…
Преместих се по-близо до екватора. Стана ясно, че тамошните градове са точно копие на предишния. Еднакви като гнезда на ластовици. Идентичността на елипсовидните езера с допотопните медузи и на кълбата в улеите ме наведе на странната мисъл: не се ли мести заедно с мен и целият град, за да задълбочи още повече пълното равнодушие на Индра към мен.
Така и не можах да разкрия загадката на Индра. Ходих между жителите й, вглеждах се в лицата им — спокойни, съсредоточени, добронамерени, — слушах пеенето на златистите цилиндри, наблюдавах как индряните ядат синтетично желе във вид на омлет и пият синтетичен сок — и нищичко, като паднал от небето, не разбирах. Допускам, че много неща бих си изяснил, ако се окажех долу, под квадратните плочи, но там учтиво не ми разрешаваха да сляза, макар че неведнъж се опитах да проникна, дори и нощем.
По-късно, по време на безрезултатните ми странствувания по планетата, аз се реших да обобщя натрупания опит от горчивото ни, но не и безполезно познанство. Най-вероятно тукашната цивилизация от самото си зараждане е поела по принципно друго русло спрямо земната. Индряните никога не употребяват месо за ядене. Ни прясно, ни сушено, ни мляно — никакво. В зората на своето развитие те са се хранили с растения (като са добавяли към тях стрити на прах минерали), с плодове от храсти и дървета, с мед, треви и зеленчуци.
В древните им легенди Индра е наподобявала голямо животно; те обожествяват всичко живо и струва ми се, разбират езика на зверовете, птиците и рибите. Смятат болестите за най-страшно бедствие и умеят изкусно да се борят с тях без хирургически инструменти, като използуват само настойки, мехлеми и отвари от треви.
А аз сигурно съм им изглеждал — защо да се заблуждаваме! — като някакъв космически вандал, кръвожадно чудовище. Лесно е да си представя как в едно от земните пристанища, например в Сан Франциско или в Находка, хвърля котва чудновато корито от незнайни земи с людоед на борда. Със запас от съответствувашите му консерви за някоя и друга година. Слиза на брега, любопитен, пъха си носа където трябва и не трябва, дори е готов да предложи от страшните си месни запаси. И за какво да говориш с такъв людоед? Какъв вид контакти да установяваш?