Периодът на ухажването им бе като старинен испански танц — тържествено раздипляща се павана, сковавана от неписан и неогласен, но, общо взето, спазван протокол. Никога нищо не се обсъждаше, а и те не чувстваха нужда от интимни разговори. Това бяха неща, които не можеха да бъдат обхванати от думи или дефиниции. Езикът и практиката на терапията, популярността на усърдно споделяните и взаимно анализираните чувства все още не бяха широко разпространени. Чуваше се, че някои по-заможни хора си правели психоанализа, но все още не бе повсеместно общоприето да считаш себе си за загадка или за упражнение по преразказ, или пък за чакащ разрешение проблем.
Между Едуард и Флорънс нищо не ставаше бързо. Важният напредък и негласните отстъпки, увеличаващи броя на нещата, които му се разрешаваше да гледа или да пипа, се постигаха единствено постепенно. Денят, в който за първи път видя гърдите й разголени, се падаше през октомври, много преди датата, на която успя да ги докосне — 19 декември. Целуна ги през февруари, но без зърната, които устните му усетиха само веднъж — през май. Тя си позволяваше да напредва по неговото тяло още по-предпазливо. Внезапните инициативи или радикалните предложения от негова страна можеха да съсипят месеци добре свършена работа. Онази вечер в киното на прожекцията на „Вкус на мед“, когато той хвана ръката й и я пъхна между краката си, върна процеса със седмици назад. Тя започна да се държи не студено, дори не и хладно — никога не правеше така, просто едва забележимо резервирано, може би разочаровано и дори в известна степен като предадена. Някак си се отдръпна от него, без въобще да му дава повод да се съмнява в любовта й. После нещата най-сетне отново потръгнаха. Когато един съботен следобед в края на март двамата бяха сами, а дъждът плющеше по прозорците на разхвърляната дневна в малката къщичка на родителите му на Чилтърнските възвишения, тя за кратко сложи ръката си над или близо до пениса му. Чувстваше я през двата пласта тъкан в продължение на по-малко от петнайсет секунди с нарастващи надежда и екстаз. В момента, в който тя я отдръпна, разбра, че не може повече да издържа. Предложи й да се оженят.
Нямаше как да узнае какво й бе коствало да сложи на подобно място ръката си — всъщност опакото на ръката си. Обичаше го и искаше да му достави удоволствие, но трябваше да преодолее значителното си отвращение. Опита съвсем добросъвестно. Може и да беше умна, но бе и напълно безхитростна. Държа ръката си там, колкото можа, докато почувства как изпод сивия фланелен плат на панталоните му нещо помръдва и се вкоравява. Усещаше нещо живо, напълно различно от нейния Едуард, което я накара да се отдръпне ужасена. Тогава той изтърси предложението си и във вихъра на вълнението, сред очарованието и смеха и облекчението тя за кратко забрави за дребното си смущение. А той бе толкова изумен от собствената си решителност, както и препълнен от неизлятото си желание, че просто не бе способен да си даде сметка за противоречието, с което тя заживя от този ден нататък, за скритата борба между отвращението и радостта й.
И така, вече бяха сами и на теория свободни да правят каквото поискат, но продължиха да ядат вечерята, за която нямаха апетит. Флорънс остави ножа, пресегна се за ръката на Едуард и я стисна. Отдолу се чуваше радиото — ударите на Биг Бен, известяващи новините в десет часа вечерта. В тази част от крайбрежието телевизионният сигнал бе слаб поради хълмовете, които започваха непосредствено зад хотела. Вероятно по-възрастните гости бяха долу във всекидневната и коментираха световните събития, докато отпиваха от вечерното си питие — хотелът имаше богата селекция от единични малцове1, а някои от мъжете пълнеха лулите си за последен път през този ден. Събирането около радиоапарата за информационния бюлетин бе останал им от войната навик, на който те никога нямаше да изменят. Едуард и Флорънс изслушаха глухо звучащия глас на говорителя, който предаде основните новини и произнесе името на министър-председателя. След една-две минути Харолд Макмилън започна речта си. Изказваше се на конференция във Вашингтон по въпросите на надпреварата във въоръжаването и необходимостта от договор за спиране на ядрените опити. Кой би се противопоставил на идеята, че е лудост да се продължават опитите с водородната бомба в атмосферата и да се излага на радиация цялата планета? Ала никой под трийсетгодишна възраст — и със сигурност не Едуард и Флорънс — не вярваше, че един британски премиер може да има някакво влияние върху световната политика. Империята се смаляваше с всяка изминала година, когато нови и нови страни успяваха да извоюват полагащата им се независимост. Вече не бе останало почти нищо от нея и светът определено принадлежеше на американците и на руснаците. Британия, Англия бе второстепенна сила и признаването на този факт носеше известно светотатствено удоволствие. Разбира се, долу във всекидневната мислеха другояче. Всички над четирийсет, които се бяха били или страдали през войната, познаваха смъртта из основи и никога не биха повярвали, че наградата за всичките им жертви бе изпадането в тази ситуация на маловажност.