На лицето на Ратлър се изписа повече болка, отколкото след удара с лакът на Спейд.
— Патра ми се обажда всяка седмица и… ми позволявала чуя стоновете на Вивиан.
Боунс ядно закрачи напред-назад из стаята.
— Аз й казах само за влака — продължи Ратлър. — Нямам нищо общо с нападенията над жена ти. Отначало възнамерявах да отвлека Кат и да заплаша, че ще я убия, освен ако не се самоубиеш пред очите ми, но Док ме видя и разбрах, че той ще ме застреля, преди да успея да се добера до нея. Затова дойдох тук, където държахте единствения друг вампир, заради когото Жътваря би се изложил на опасност, но се провалих. Знам, че ще ме накажеш за назидание, но все пак искам да те помоля за едно…
— Осмеляваш се да ме молиш за нещо? — рязко го прекъсна Боунс.
— Не моля за снизхождение. Знам, че ще постъпиш с мен както с онзи, другия, но преди да го направиш… Боунс, господарю мой, моля те да ми простиш.
Боунс спря да крачи. Настъпи тягостна тишина. После той застана пред Ратлър.
— През 1867 година двамата с теб се сприятелихме. Пет години по-късно те превърнах във вампир и какво ти казах тогава? Кое е най-лошото нещо, което би могъл да извърши един вампир?
Ратлър извърна очи.
— Да предаде своя господар.
— Точно така. В очите на нашия народ ти извърши най-тежкото престъпление и въпреки това ме молиш за прошка. Знаеш ли какво ще отвърна на това Уолтър Таненбаум?
Боунс сякаш застина и това трябваше да ми послужи като предупредителен знак. Но вероятно заради последиците от блъскането на главата ми в бетона реагирах по-бавно или пък той се движеше прекалено бързо, така че изпревари дори Спейд и Влад, които се опитаха да го спрат.
— Получаваш я.
Кинжалът, с който преди малко бе срязал дланта си, все още бе в ръката му. Още преди да изрече тези думи, Боунс го заби в сърцето на Ратлър и рязко го завъртя.
Докато аз напразно се опитвах да дръпна ръката му сред виковете на протест, които нададоха всички присъстващи, очите им се срещнаха за части от секундата и мога да се закълна, че видях на устните на Ратлър да трепва усмивка. В следващия миг тя угасна. Тялото му се отпусна и кожата му започна да изсъхва буквално пред очите ми.
— Защо, Боунс?
Аз зададох първа въпроса, който звучеше в главите на всички в стаята. Той се обърна към мен.
— Защото щях да направя същото, ако бях на негово място, така че му простих.
В настъпилата неловка тишина отново прозвуча моят глас:
— Но не и аз.
Единствено болката в гласа му ме възпря да се разкрещя. Вместо това, също като него, запазих ледено спокойствие.
— Чух онази кучка да се смее, когато ми каза, че си мъртъв. Видях лицето й, когато ми заяви, че за смъртта ти съм виновна аз. Не заслужавам ли право на отмъщение? Нима причинената ми болка е по-малка от тази на Ратлър? Постъпката ти може и да е милосърдна, Боунс, но е неправилна. Ти ме научи на това. Независимо колко му съчувстваш, не трябваше да го убиваш. Аз ти оставих Макс, а ти трябваше да ми дадеш Ратлър.
След тези думи напуснах малката стая и всички вампири се отдръпнаха да ми направят път.
Глава 29
Тъй като преди да открием кой е предателят, Боунс се преструваше, че е още слаб, той не бе посещавал затворника — Анубус, най-близкият помощник на Патра, — за чието залавяне бе помогнал по време на засадата на гарата. В действителност по време на радостната суматоха около завръщането на Боунс Анубус бе почти забравен, макар да съм сигурна, че той не бе страдал от тази липса на внимание. Всъщност Анубус изглеждаше направо изненадан да види някой в килията си.
Можеше да се каже, че аз също го виждах за първи път, тъй като изобщо не му бях обърнала внимание, когато Иън, Родни и Спейд се върнаха без Боунс. Анубус бе висок за египтянин, над метър и деветдесет, имаше дългата права коса и характерните черти, издаващи произхода му. Поведението му съвсем не бе на затворник, очакващ сурова присъда. Той изглеждаше почти спокоен, въпреки че оковите му бяха заварени за стоманената стена, на която висеше.
Тъмните му очи ме огледаха по същия преценяващ начин, както го огледах и аз — студено и безизразно. Първите признаци на смущението му се появиха, когато се отдръпнах настрани, за да види мъжа, който вървеше след мен.
— О, здравей, Анубус. По дяволите, мисля, че за последен път те видях преди повече от петдесет години. Помниш ли, току-що се бях запознал с онази уличница и тя веднага ме заведе в къщата си, но се оказа такова разочарование в леглото, че за малко да не го вдигна. Докато беше под мен, тя не се помръдна нито веднъж, а се старах часове наред. Обзалагам се, че ако в дюшека имаше дупка с подобен размер, щеше да ми е далеч по-приятно да пъхам члена си в нея…