— Изчакай за минутка, Котенце — каза Боунс. Спрях по средата на стълбите. Той протегна към мен ръка, в която нещо проблесна на светлината на лампите. — Не си ли го искаш обратно?
Погледнах към лявата си ръка и изпитах срам. Бях забравила за пръстена си. Господи, време бе да се взема в ръце. Първо не се сетих за безопасността на Дениз и Ранди, после бях напълно забравила, че Макс ми бе откраднал годежния пръстен. Това с мъченията и едва разминалата ми се смърт не можеше да оправдае всичките ми грешки. Нищо чудно, че Боунс се отнасяше с мен като с глупаво малко момиче — аз се държах като такова.
— Благодаря ти — отвърнах, като го погледнах в очите. — Разбира се, че си го искам обратно.
Независимо колко разстроена бях заради това, че тази вечер не ме вземаше със себе си, гневът ми нямаше да трае вечно. Щях да направя всичко възможно да убедя Боунс, че не може да ме третира като някоя отчаяна госпожичка, но нямаше да се откажа от връзката ни нито сега, нито в бъдеще.
Той леко се усмихна.
— Радвам се да го чуя.
После тръгна нагоре по стълбите. Протегнах ръка, но вместо да ми подаде пръстена, Боунс го сложи на пръста ми. Хладният допир на кожата му, познатите тръпки от енергията му… заради всичко това изпитах огромното желание да се хвърля в обятията му и да забравя за целия свят.
Обаче, освен нас и нашите чувства, имаше толкова неотложни дела. Кой би предположил, че влюбването ми във вампир ще се окаже най-лесната част от връзката ни? Спомних си как смятах принадлежността му към света на неживите за непреодолима пречка за съвместния ни живот. Сега знаех, че залозите са много по-високи.
— Сега ще тръгвам, Котенце. Дон ще ми каже къде мога да те намеря и когато всичко приключи, ще дойда да те взема.
Измъкнах леко дланта си от неговата.
— Кога ще е това?
— Малко преди зазоряване.
Още нямаше осем часа. Явно бе планирал дълго парти за Макс.
— Аха — бе единственото, което успях да кажа.
Той бавно си пое въздух. Може би преценяваше чувствата ми по аромата ми.
— Обичам те — каза най-накрая и тръгна, без да изчака отговора ми.
Беше почти на най-долното стъпало, когато аз прошепнах:
— И аз те обичам.
Огледах бегло вътрешността на новата база.
— Уютно е за бомбоубежище.
— Тук ще бъде много по-трудно някой да ни наблюдава — отбеляза Дон. — Отвън прилича на частно летище, а подземните нива са доста обширни. Ще оборудваме мястото всеки ден по малко, докато не бъде напълно завършено.
— На мен и така ми харесва.
Ратлър, Зиро и Тик Ток също се оглеждаха с любопитство. Чичо ми се бе съгласил да ме придружат без особен ентусиазъм, но знаеше много добре, че е безсмислено да спори с Боунс. Родни, Купър и майка ми бяха отишли с Боунс на зловещия му излет, а Хуан бе дошъл с пас, така че също оглеждаше обекта.
— Къде са хората от екипа? — поинтересувах се аз.
— На четвъртото подземно ниво. Заети са с преместването на оборудването за бягане с препятствия в новата тренировъчна зала.
Преглътнах мъчително. Толкова много работа за невероятно кратко време и всичко бе по моя вина. В крайна сметка именно моят баща убиец бе открил местоположението на старата ни база.
— Ще сляза долу. Идваш ли?
Дон поклати отрицателно глава.
— Не. Ще проверя как върви превозването, за да се уверя, че всичко върви по график.
Оставих го да си върши работата и се отправих към асансьорите, като се ориентирах по табелите. Хуан и тримата ми неживи охранители ме последваха.
Следващите два часа прекарах с моите хора, вдигайки и премествайки най-различни уреди, като се опитвах да създам някакъв ред. Точно тук присъствието на тримата ми бодигардове се оказа много полезно, тъй като, ако поискаха, те можеха да вдигнат на гръб дори автомобил. Натоварихме ги с пренасянето на много тежките предмети, но те не се оплакваха, макар да бях сигурна, че не са си представили точно това, когато им бе казано да ми пазят гърба. Тъкмо завършвах тестването на платформата за спускане, когато Дон влезе в залата. Той ми махна да отида при него със странно изражение на лицето.
— Какво се е случило? — попитах, като веднага погледнах мобилния си телефон да не съм пропуснала някое обаждане.
— Нищо. Ела за малко в кабинета ми. Има нещо, което… трябва да видиш.
— Защо всички си мислят, че е готино да се правят на тайнствени? — подхвърлих.