Тримата ми зъбати охранители не се опитаха да ни последват. Предполагам, защото не смятаха Анет за заплаха. Едва ли предполагаха, че между нея и мен имаше повече поводи за разногласие, отколкото е всеки друг тук.
Затворих вратата на кабинета си повече за някакво илюзорно уединение, отколкото с мисълта, че тя ще попречи на неживите да ни чуват.
— Е, за какво става дума?
Анет се настани на единия от двата стола в стаята.
— Криспин има основание да те държи настрани от това зрелище, Кат. Въпреки че очевидно си му сърдита за това.
Завъртях изразително очи.
— Не започвай и ти.
Тя се втренчи в мен.
— Бях четиринайсетгодишна, когато ме принудиха да се омъжа за най-подлия и противен мъж, когото бях срещала. На третата нощ Абът извика една от камериерките да се присъедини към нас в леглото. Аз отказах и той ме наби. След това не смеех да възразявам, когато довеждаше някоя жена в постелята ни. След няколко години една графиня, лейди Женевиев, ни покани в имението си, докато съпругът й бе зает в кралския двор. Тя упои Абът и когато той задряма, ми каза, че има изненада за мен. На вратата се почука и в стаята влезе млад мъж. Сещаш ли се кой бе той?
— Трябва ли да слушам това? — прекъснах я аз. — Макар по принцип да е интересно, не искам да слушам спомените ти за секса, който си правила с Боунс.
Анет махна с ръка.
— Точно там е въпросът. Разбираш ли, Криспин и аз бяхме притиснати от обстоятелствата. В онези дни разводът бе възможен само за кралете, а жената се възприемаше единствено като машина от плът и кръв за създаване на потомство. Признавам, че не знам от кого бях забременяла, защото спях и с Криспин, и с Абът. Но когато дойде време да родя, Абът отказа да извика акушерка. Бебето бе разположено седалищно, аз едва не умрях от загуба на кръв, а първородният ми син се оплете в пъпната връв и се задуши.
Раздразнението ми се стопи. Даже след повече от две столетия в гласа на Анет се долавяше болка.
— Съжалявам — казах аз и бях искрена.
Тя кимна и продължи разказа си:
— След раждането на мъртвото дете лежах болна месеци наред и останах безплодна. Криспин се промъкваше тайно, за да се грижи за мен, докато оздравея. Скоро след това той бе арестуван за кражба. Лейди Женевиев ми уреди частна среща със съдията. Убедих го да не праща Криспин на бесилото, а на каторга в колониите в Ню Саут Уелс. Това бе единственият начин да се отплатя ма Криспин за добрината му.
— Благодаря ти.
Никога досега не й го бях казвала, но сега просто й го дължах. Да, двете с Анет имахме разногласия, но без нея, а като се замисля, и без Иън, Боунс нямаше да преживее осемнайсети век.
— Изминаха деветнайсет нещастни години. Една вечер на вратата на спалнята ни се почука. Абът я отвори и в следващия миг полетя назад във въздуха. Неканеният гост отметна качулката си и пред мен стоеше Криспин, който изглеждаше все така млад като последния път, когато го бях видяла. Той ми каза, че не ме е забравил, пито страданията, които бях преживяла. След това потроши всички кости на Абът. Като го уби, Криспин ми показа в какво се е превърнал и ми даде право на избор. След смъртта на съпруга ми можех да наследя цялото му имущество и да прекарам остатъка от живота си в двора. Но за мен това означаваше просто да сменя една клетка с друга, така че избрах втората възможност. Криспин ме превърна във вампир и оттогава ме закриля.
Анет замълча, за да изтрие една сълза.
— А сега стигнахме до най-важното. Ти си силна, Кат, но не си жестока. И Криспин не е такъв, освен ако не е вбесен или принуден от обстоятелствата, както е в случая. Ти щеше да бъдеш потресена от видяното, но той е длъжен да направи необходимото. Криспин вини себе си и отчасти е прав. Вампирите уважават само този, от когото се страхуват. Милосърдието смятат за слабост. Така че обичай го достатъчно, за да приемеш това, дори ако трябва да пожертваш гордостта си.
Тя се изправи. Независимо, че бе прекарала целия ден затворена с Тейт, изглеждаше все така безупречно елегантна, сякаш току-що бе излязла от салон за красота.
— Съвсем ме обърка — казах накрая. — Защо се мъчиш да изгладиш нещата между мен и Боунс? Не много отдавна ти направи всичко възможно да ни разделиш.
Анет спря на половината път към вратата.
— Защото го обичам. Въпреки че вече не мога да бъда с него, искам да е щастлив.
Тя излезе, но на мен ми бяха нужни още няколко минути да се съвзема, за да я последвам. Нещата бяха много по-прости, когато изпитвах към нея само омраза, а не когато имаше основание, в което трябваше да се вслушам.