Седящият до мен Боунс видимо се напрегна, а Спейд рязко вдигна глава. Това трябваше да е търсената от нас личност.
— Харисън, оттук поемам аз — каза невъзмутим глас.
Отворихме вратата на микробуса и тихо се измъкнахме навън. Спейд и Боунс тръгнаха първи — липсата на сърце бе предимство. Останалата част от екипа щеше да ги последва, след като започнеше битката. В нашата работа елементът на изненадата беше безценен.
— Кой сте вие? — попита раздразнено Дейв. — Друг лакей?
— Казвам се Домино и съм шефът — отговори с леден тон новодошлият. — Трябва да ни извините за тези мостри. Това беше проверка. От време на време идват ченгета под прикритие и са представят за купувачи, но те не могат да различат бомба от кошница. Обаче вие очевидно сте професионалист. Въпреки че не съм чувал за вас.
Последното бе казано с още по-студен глас, натежал от подозрение.
— И колко агенти под прикритие без пулс са си пъхали носа в бизнеса ви? — попита язвително Дейв. — Доколкото знам, в полицейската академия не приемат неживи.
— Винаги има първи път, нали? Да се залавяме за работа, защото имам още една среща. Логан, донеси другите сандъци. Трябва да приключим…
Домино млъкна точно преди експлозията. Вероятно бе почувствал нещо, преди да избухнат двете гранати, които бяха хвърлени в склада. Серията изстрели и виковете, които се разнесоха, ми показаха, че вътре има повече хора, отколкото бяхме предполагали.
Хуан, Купър и аз се втурнахме към постройката, от която вече се издигаха пламъци към нощното небе. Привели глави, отвърнахме на стрелбата. В тъмнината зърнах няколко охранители — хора и неживи, които се опитваха да открият откъде ги атакуват. Като ги обстрелвахме от мрака, ние си осигурявахме две предимства: привличахме вниманието им върху нас, докато Спейд и Боунс ги избиваха, като в същото време елиминирахме още пазачи. Насред касапницата, която се вихреше около него, Дейв имаше две основни задачи: да опази Домино жив и да не му позволи да се измъкне.
Хуан бе оголил зъби в хищна усмивка и сипеше непонятни подигравки на испански, докато пробивахме защитата на противника ни. Купър беше по-хладнокръвен, той методично се прицелваше и поразяваше с възхитителна точност. Устните му бяха извити в лека усмивка. За него това бе равносилно на бурно ликуване.
Щом се приближихме достатъчно, захвърлих автомата, прибягвайки до любимите си кинжали. Почти със същата скорост, с която изстрелвах куршумите, мятах сребърните остриета по останалите две дузини охранители. Хората бяха лесна мишена, хващаха се за гърдите, когато кинжалът попадаше в целта, и падаха мъртви.
Един вампир се хвърли на гърба ми и ме събори на земята. Яростно се отбранявах, като се мъчех да държа надалеч от мен зловещите му зъби. Когато забих кинжала в сърцето му, вампирът ме погледна невярващо, после лицето му се сбръчка. Отхвърлих го от себе си и се извъртях, за да посрещна следващия нападател.
Беше човек, който се канеше да ме застреля почти от упор. Направих странично превъртане във въздуха, за да избегна куршумите, и ми стана страшно смешно от слисания му поглед, когато нито един от тях не ме улучи. Изтръгнах оръжието от ръцете на мъжа и го насочих към него. След няколко кратки изстрела той се озова мъртъв на земята.
Следващите три вампира явно нямаха достатъчно сила и опит. Метнах им по един нож, докато Хуан и Купър изстрелваха куршум след куршум в останалите противници, които бяха развалили бойната си редица. Докато атаката ни продължаваше, хората на Домино стреляха по всичко, включително един в друг. От вътрешността на склада долитаха звуци от битка. Чуваха се приглушени проклятия и тропот от стъпки на опитващите се да избягат. С крайчеца на окото си зърнах, че Дейв, приклещил Домино под тялото си, е допрял сребърен нож до гърдите му.
За миг невярващите зелени очи на Домино срещнаха моите, преди да се ококорят разбиращо, и той започна да се съпротивлява още по-яростно. Обаче Дейв блъсна главата му в асфалта с такава сила, че черепът му се спука. За вампира това не бе смъртоносно. Просто оздравяването щеше да отнеме повече време.
Скоро след това шумът от битката постепенно взе да утихва. Откъслечните викове бяха прекъсвани почти в зародиш. Бегъл поглед наоколо ми показа, че съпротивата е сведена до минимум, тъй като оцелелите започнаха да се предават. Заедно с многобройните оръжия за бедрото ми бе прикрепен и мобилният ми телефон. Обадих се на Дон и го помолих да държи настрана полицията, която сигурно бе вдигната на крак от експлозиите и гърмежите. Няколко души от моя екип бяха разположени на петнайсетина километра от мястото и очакваха обаждането му. Те щяха да забавят канадските власти, докато приключим тук.