Студените пръсти на Боунс стиснаха ръката ми.
— Не можах да се въздържа — продължих аз, обръщайки се повече към него, отколкото към Менчерес. — Виж, мога търпеливо да флиртувам с враговете си и после да ги убия, или направо да ги убия. Обаче не мога да говоря със заобикалки. Менчерес не ни е извикал да дойдем чак дотук, за да ни пита дали уискито е добро.
Боунс въздъхна.
— Прагосподарю, ще бъдеш ли така добър… — Красноречивият му жест довърши недоизказаното „да минеш по същество“.
Менчерес се наведе напред и впери стоманено сивите си очи в тъмнокафявите очи на Боунс.
— Предлагам да сключим дълготраен съюз между нашите две семейства, Боунс. Ако приемеш този съюз, ще те даря със силата, която някога бе дарена на мен.
Брей! Със сигурност не бяхме очаквали това.
Боунс замислено потупа с пръст брадичката си, докато аз неспокойно се въртях на мястото си. Вампирската политика и без това ме изнервяше, така че идеята за постоянен съюз с този супер зловещ вампир изобщо не ме зарадва. Трябваше да се крие нещо зад това предложение. Не можех да повярвам, че Менчерес го прави единствено от великодушие.
Явно и Боунс си бе помислил същото.
— Искаш да обединиш двете семейства и да увеличиш силата ми? Защо имам чувството, че не ми казваш всичко?
Лицето на Менчерес остана безизразно.
— Задава се война. Видях я. С твоята новопридобита сила и обединението на семействата ни ще имаме по-големи шансове да победим.
— Знаеш със сигурност или си имал видение за нея? — попитах аз.
Освен че бе способен да чете мислите на всеки, който имаше пулс, Менчерес бе известен с виденията си. Кратки надзъртания в бъдещето или нещо такова. Не бях сигурна дали е вярно — ако беше, защо не играеше на лотария? — но Боунс вярваше, че прагосподарят му притежава тази ясновидска дарба, а пък той го познаваше от векове.
— Войната е неизбежна — отговори Менчерес с глас, лишен от емоция.
Боунс обмисли чутото. Аз запазих мълчание. Изборът бе негов. Той познаваше Менчерес откакто бе станал част от света на неживите. Бях далеч от мисълта да изразявам неодобрението си само защото старият вампир ме изнервяше.
След дълго мълчание Боунс най-накрая кимна в знак на съгласие.
— Ще го направя.
Знаех, че Менчерес ме е чул, когато изругах наум „О, мамка му!“, въпреки това той не каза нищо. Просто стана, отметна дългата си черна коса и прегърна Боунс.
— Ще скрепим нашия съюз следващата седмица. Дотогава не казвай на никого, освен на най-доверените си хора.
След това Менчерес го пусна и хладно ми се усмихна.
— Сега вече можете да си вървите, Кат.
Къщата, в която Менчерес организира събирането в чест на скрепяването на съюза им с Боунс, в известен смисъл имаше сантиментална стойност за мен. Именно в нея се бях срещнала с Иън, когато той се опита да ме изнуди да стана част от семейството му, но вместо това се бях омъжила за Боунс. Очевидно тя принадлежеше на Менчерес, а Иън я бе използвал през онази нощ.
Що се отнася до Иън, като бивш господар на Боунс, той също бе удостоен с покана за тазвечерното тържество. Боунс бе довел и всичките си потомци — над двеста вампира, без да броим гулите, които бяха около стотина.
За да побере всичките си преки потомци, Менчерес трябваше да наеме цял стадион, затова се бе ограничил да покани само най-силните и предпочитаните от него членове на семейството си. За да станат свидетели на новия съюз, присъстваха и видни господари на други семейства, като не всички от тях бяха приятелски настроени.
Много от разкошните дивани, които преди няколко месеца бяха наредени около централната част на залата, сега ги нямаше, тъй като за събралото се множество имаше нужда от повече пространство. Помещението бе превърнато в салон за прием с няколко стола и дивани по края, запазени само за най-почетните гости. Централната част бе празна, така че всички останали щяха да стоят прави.
Това бе най-голямото сборище на неживи, което бях виждала. Излъчващата се от тях енергия направо пронизваше кожата ми. Нашата почетна охрана се състоеше от Спейд, Тик Ток, Ратлър, Зиро и още десетина повече или по-малко познати вампири. Имената им може и да ми убягваха, но не и техните енергийни нива. Дори в помещение, в което повече от половината присъстващи бяха потомци на Боунс и Менчерес, нашият ескорт излъчваше енергия, която направо пращеше от безмълвно предупреждение. Радвах се, че бях част от тази група, а не трябваше да се изправя срещу тях на бойното поле — енергията им просто щеше да ме размаже.