— Не се смущавай — каза тихо Боунс. — Аз се чувствам по същия начин всеки път, когато пия от теб. Скоро ще приключим тук, Котенце, тъй като формалностите вече минаха.
Без да ме пуска от прегръдките си, двамата се обърнахме към Менчерес. Той също се бе ободрил благодарение на кръвта на донора си, но се обзалагам, че не бе изпитал такова чувствено удоволствие. Старият вампир и Боунс си стиснаха ръцете и се обърнаха към тълпата.
— Нашият съюз е сключен — обяви официално Менчерес.
Думите на Боунс бяха по-прозаични:
— Време е да го отпразнуваме. Забавлявайте се, приятели.
Глава 10
Параноичен както обикновено, Боунс се опасяваше, че някой от гостите може да е тайнственият покровител на Макс и не се отделяше от мен. Аз нямах нищо против, поради две причини. Първо, можеше да е прав. Тук гъмжеше от неживи и никой не знаеше колко от тях наистина бяха съюзници. Другата причина бе проста — усещах трептенето на новопридобитата му енергия като ласка по кожата си.
Обаче, когато в залата се появиха голи мъже и жени, които се смесиха с гостите, направо се заковах на място. Явно чул неизречения ми въпрос или досещайки се по изражението на лицето ми, Боунс се засмя:
— Това са ордьоврите, Котенце. Виждаш ли как блести кожата им? Това се дължи на специалната смес — нещо като сос, с който са намазани. Забеляза ли, че някои от тях имат допълнителни ръце? Това не са вродени аномалии, а деликатеси, оформени като крайници и залепени за тях. Гулите също трябва да ядат.
С изумление видях как една от ходещите „закуски“ седна в скута на вампир, предлагайки шията си. В същото време един гул спокойно загриза стърчащата от тялото й фалшива четвърта ръка. Ама че гадост!
— Това са най-отвратителните ордьоври, които съм виждала. Как са се съгласили тези хора на това? Да не са откачили?
Боунс отвърна развеселено:
— Не съвсем. Те са доброволци, скъпа. Някои от тях са хора, принадлежащи на Менчерес или на мен, а другите бих нарекъл фенове поради липса на по-точна дума. Хора, които вярват в съществуването на вампирите и гулите и се надяват, че някой добър нежив ще ги хареса достатъчно, за да ги превърне. Понякога това се случва, разбира се. Иначе нямаше да се стичат на тълпи при нас. Някои от тях предлагат и нещо повече от кръвта си, но това е техен избор. Не го изисквам от тях.
О, значи бяха едновременно вечеря и забавление. Как се бе променил животът ми. Бях домакин на соаре „чукане с вечеря“ в чест на съюзяването на Боунс с един супер могъщ вампир. Какво следваше? Участие в масовата оргия?
Боунс хвана ръката ми.
— Да се измъкнем за малко — прошепна той, като ме поведе към една от съседните стаи. Когато минахме покрай един висок до тавана библиотечен шкаф, преди изобщо да се усетя, Боунс натисна някакъв незабележим лост и ние се озовахме в тъмен тесен коридор.
— Таен тунел? — попитах шеговито. — Също като в исторически роман.
Той се усмихна.
— Ето ни тук. Най-после насаме.
Бяхме в малко помещение без прозорци и мебели. Имаше само люк на тавана с размери метър на метър.
— Люкът води към таванското помещение, а оттам към покрива — обясни Боунс. — Бърз начин да се измъкнеш в случай на нужда. Освен това, стаята има дебели бетонни звукоизолирани стени.
Това означаваше, че можем да говорим, без да бъдем подслушвани.
— Вече можеш да четеш мислите ми — прошепнах аз. — Боже, Боунс, това страшно ме обърква.
— Бих могъл да ти обещая, че няма да чета мислите ти, но ще бъде лъжа. Ти си ми много скъпа, за да мога напълно да се изолирам от тях, пък и не знам дали бих го направил, даже и да можех. Искам да знам всичко за теб, Котенце, и това, което ми казваш, и онова, което се опитваш да премълчиш.
Беше безсмислено да споря по този въпрос. Ако аз самата бях надарена с такава способност, също нямаше да се сдържа да я използвам. Менчерес бе казал, че силата на Боунс ще нарасне, но не бе споменал, че заедно с това той може да придобие и нови способности. Запитах се какво ли друго щеше да бъде различно.
— Зрението и слухът ми са по-остри — отговори ми Боунс. — И естествено се чувствам значително по-силен. Колкото до другите различия, ще трябва да почакаме и да разберем.
— Все още не знам какво да мисля за това — промърморих аз. Беше странно да получавам отговори на въпросите си, преди още да съм ги задала.