Завъртях очи. Великолепно. Предполагам, че ще е най-добре да се обадим в онова ново италианско заведение. Време е някой да си пийне от шията на куриера им, а ние с Дениз ще можем да опитаме пилето им с пармезан.
— Кой е с него? — попитах.
Боунс ядосано изръмжа:
— Онзи гаден циркаджия.
Това накара Иън да се засмее.
— Наистина ли? В крайна сметка вечерта ще се окаже интересна.
За разлика от него, Спейд не изглеждаше развеселен от новината.
— Защо го е довел, Криспин? Той знае, че двамата не се понасяте.
— Да не говорим, че изобщо не ми се нрави той да знае къде живея — промърмори Боунс и закрачи из стаята. — Обаче той ненавижда Патра повече, отколкото мрази мен. А както гласи поговорката: „Врагът на моя враг е мой приятел“.
— Кой е той? — повторих аз. — Познавам ли го?
— Познаваш го — изсумтя Боунс.
Бръмченето на приближаващ хеликоптер сложи край на по-нататъшните разговори. След няколко минути стърженето на метал в бетон оповести кацането на неканените ни гости. Менчерес и още един вампир слязоха от хеликоптера. Боунс посрещна с прегръдка своя прагосподар, а неговия спътник удостои само с хладно кимване.
Боунс греши, не го познавам — помислих си, като погледнах непознатия вампир. Той беше висок около един и осемдесет, с изсечени черти на лицето, обрамчено с дълга кестенява коса и акуратно подстригана брада. Имаше високо, бледо чело и дълбоко поставени очи. Не беше красив в класическия смисъл на думата, но външността му бе впечатляваща. Щях да го запомня, ако се бяхме срещали.
Ръката, която протегна към мен, бе покрита с белези.
— Ти вероятно си Червенокосият жътвар.
Имаше странен акцент и не ме поздрави с общоприетото „Здравей, как си?“. Но бях чувала и по-лоши неща.
— Изглежда си по-информиран от мен — отвърнах и стиснах ръката му.
Силата му прониза дланта ми. Който и да бе той, беше мастер вампир, и то на няколкостотин години.
— Съмнявам се — отвърна той, като ме огледа преценяващо, както аз бях направила преди това.
— Стига си я разсъбличал с очи — каза рязко Боунс. — Въпреки че не беше на сватбата, сигурен съм, че си наясно, че тя е моя съпруга.
Непознатият се засмя. Тогава забелязах какъв необичаен цвят имаха очите му — бакърени ириси, обточени с изумрудено зелено.
— Поканата ми сигурно се е загубила по международната поща.
Боунс не обърна внимание на сарказма му.
— Менчерес, надявам се, че имаш основателна причина да го доведеш.
— Той има информация — отвърна старият вампир, преди да се обърне към мен. — Кат, радвам се да те видя отново.
След всичко, което се бе случило, се очакваше да бъда по-вежлива, но първата ми мисъл бе: „Не мога да кажа същото“.
Боунс ме изгледа с укор. Направих гримаса. Просто ми се бе изплъзнало от ума! Честно казано, не знам защо винаги изпитвах интуитивна неприязън към Менчерес. Може би сме били врагове в някой минал живот. Сега бях готова да повярвам на всичко.
Старият вампир не направи никакъв коментар на грубия ми вариант на „отдавна не сме се виждали“, така че се опитах да кажа на глас нещо по-учтиво:
— Привет, Менчерес.
— Да приключваме с това — промърмори Боунс, обръщайки се към другия вампир. — Котенце, това е Влад.
Смехът се изплъзна от устните ми, преди да успея да го потисна. Господи, някой май страдаше от раздвояване на личността.
— Не е много оригинално. Срещала съм поне дузина с това име.
Устните му се извиха в усмивка.
— Обаче се съмнявам, че това е кръщелното им име, както е в моя случай.
Очаквах да чуя края на вица, но такъв не последва. Изражението на Боунс бе все така ядосано, но сериозно, и изведнъж си дадох сметка, че никой от останалите вампири не се смее.
Най-сетне успях да продумам:
— Ти си Дракула? Сигурно ме будалкаш.
Докато се съвземах от изумлението, другите неживи гости поздравиха Влад. Той бе посрещнат с умерена любезност от всички, освен от Анет. Тя го целуна по устата, което ме накара да поклатя глава.
О, и с Дракула ли, Анет? Предполагам, че ако Франкенщайн и Човекът вълк бяха реални, досега да сте направили шведска тройка.
От устата на Менчерес се чу някакво хъхрене. Ако не го познавах, щях да помисля, че е смях.
Боунс отново ми напомни с поглед: „Внимавай какво си мислиш, по дяволите!“. Реших да пренасоча вниманието си от сексуалните връзки на Анет към неживата легенда, която стоеше пред мен.