Боунс скочи на крака, преди да успея да мигна.
— Просто… остани тук, Котенце.
Досетих се защо. Последния път, когато той бе превърнал Тейт, се бях отдалечила „само за минутка“ и в крайна сметка бях измъчвана и едва не ме убиха.
— Аз ще ги донеса — предложи Дейв, който явно също си спомни случката.
— Недей — каза Боунс. — Ще останеш тук, в случай че нашият приятел се събуди и се спусне към гърлото й. Така няма да ми се наложи да го убия. Позвъни на Иън, нека той да донесе кръвта.
Боже, винаги бе предпазлив. Вероятността Хуан да се съвземе толкова скоро, пък и да надвие Боунс, беше почти нулева, но аз не взех да споря. Дейв се обади по телефона. Фактът, че той също не възрази, означаваше, че е същият параноик.
— Защо просто не го свалим долу в обезопасената камера? Тя е подготвена специално за такива случаи.
— Защото, Котенце… — Той сложи на дивана безжизненото тяло на Хуан и застана до него. — Сега заминаваме и ще го вземем с нас.
След шеметно свободно летене от базата обратно до нашите автомобили и няколко часа пътуване, ни оставаха да изминем още няколко завоя, преди да стигнем до алеята пред дома ни в подножието на Блу Ридж.
— Къде ще сложим Хуан?
Той беше през три коли от нас, но чувах воя му, прекъсван от шумното сърбане, докато поглъщаше кръвта от банките, които бях сложила там. Току-що се бе събудил. С него пътуваха още петима вампири, като трима от тях бяха мастер вампири. Не, нямаше къде да избяга.
— В избата — отговори Боунс. — Стените и вратата й са подсилени, а пък и Тик Ток, Дейв и Ратлър ще го пазят на смени. След седмица той отново ще е себе си.
Дотогава Хуан бе заплаха за всеки, който имаше пулс.
— Ако всички останат, няма да имаме достатъчно място за тях.
— Могат да ползват трите разтегателни дивана, а останалите ще спят с одеяла на пода. Повярвай ми, всеки от тях е живял при много по-лоши условия.
— Ние сме тези, които имат неотложни проблеми, и те ще отседнат в нашата къща, така че ние трябва да спим на пода — отбелязах аз. — Поне любезността го изисква.
Боунс недоволно изсумтя:
— В собствения ми дом, и то на Коледа? Няма да стане.
Действително минаваше два след полунощ, значи бе настъпило Рождество Христово. Не беше романтичната семейна вечер, която бях планирала, но какво пък — двамата бяхме заедно.
Наведох се към него и го целунах по врата, а дъхът ми погъделичка ухото му.
— Честита Коледа — прошепнах.
Боунс спря колата и не ми позволи да се отдръпна. Прегърна ме с една ръка през врата, придърпа главата ми и ме целуна така бавно и страстно, че ми се приискала бяхме сами.
Иън прекъсна целувката ни, като почука на страничното стъкло.
— Ако трябва да чакаме отвън на студа, докато вие се натискате в колата, най-добре веднага да си тръгвам за вкъщи.
Тъкмо се канех да му отвърна, когато майка ми мина край колата и промърмори:
— Слава богу, някой им го каза.
Ироничността на ситуацията ме накара да се засмея. Тя да е на едно мнение с вампир, който на всичкото отгоре бе и господар на Макс? Кой казва, че не се случват чудеса по Коледа?
— Извинявай, Иън, да не би да съм забравил да ти поискам разрешение да целуна жена си? — отвърна му Боунс. — Копеле.
— Уличник — каза Иън с насмешлива усмивка.
Без ни най-малко да се обиди, Боунс се изкиска, целуна ме още веднъж, слезе от колата и го сграбчи за раменете.
— Радвам се, че си тук, приятелю.
Иън се усмихна със самоирония.
— Знаеш ли защо? Защото за пръв път ме помоли за помощ. През всичките векове, откакто те познавам, никога не си го правил. Затова застанах на твоя страна, независимо че си арогантен задник.
Още от първата ми среща с Иън не можех да разбера защо Боунс го търпи, но този разговор между двамата ми изясни много неща.
— Ти можеше просто да си тръгнеш, Иън. Точно както можеше да го направиш и преди двеста и двайсет години, когато бях изпратен на каторга в колонията. Тогава не ти благодарих, както и през годините след това, макар че отдавна трябваше да го направя. Благодаря ти, Иън, задето ме превърна във вампир. Завинаги ще съм ти длъжник.
Очите на Иън заискриха от вълнение, но той бързо се овладя и иронично повдигна вежда.
— Като говорим за закъснели извинения. Вероятно ще трябва да минат поне още два века, преди да се извиниш, че заплаши да ме убиеш заради Кат.