Влад изсумтя развеселено и подхвърли, като се отдалечи:
— Тя умее отлично да те мотивира, нали?
Лицето на Менчерес остана невъзмутимо.
Колко възпитано.
Дейв само промърмори:
— Тя не умее да готви. Нима това е мотивиращо?
Боунс ме притисна силно до себе си. После рязко ме наведе назад и толкова дълго ме целува, сякаш разполагахме с цялото време на света.
Когато ме пусна, сърцето ми биеше лудо. Очите му блеснаха в зелено и той си пое дълбоко дъх, сякаш вдишваше аромата на моята възбуда.
— Сега едва ли ще мога да мисля за нещо друго.
Аз също.
— Дръж бутилките подръка, Котенце. Ще се върна, преди да се усетиш.
Той ме целуна още веднъж и се отдалечи със Спейд, Иън и Родни. Гледах го, докато се качи на хеликоптера, заслонила очи от вихъра, който образуваха въртящите се перки. Дейв не се отдели от мен, докато хеликоптерът не излетя и не изчезна в далечината. Едва тогава наруши мълчанието:
— Трябва да се върна при Хуан. Ратлър ще остане с майка ти, Дениз и Ранди, а Тик Ток ще дойде с теб. Той е по-силен от мен, затова така ще е по-добре.
— Предпочитам теб — отвърнах аз, без да откъсвам очи от небето, въпреки че хеликоптерът отдавна не се виждаше.
Дейв пристъпи от крак на крак, явно зарадван от комплимента ми.
— След няколко години силите ни може да са изравнени. Ще се видим, когато това приключи.
Тейт се приближи до мен, а късата му кестенява коса дори не помръдваше от вятъра. Изведнъж по гърба ми премина студена тръпка. Това е глупаво — казах си. — Ставаш суеверна, Кат. Вземи се в ръце.
— Какво има?
Дейв ме познаваше твърде добре, за да разбере, че потреперването ми не се дължеше на околната температура. Потърках с ръце раменете си, като се стараех да изглеждам самоуверена.
— Нищо. Забравих да си облека якето.
Дейв ме погледна косо, но аз се престорих, че не съм го видяла. Точно както не обърнах внимание на страхливия глас в главата ми, който ме караше да се обадя на Боунс и да настоя да се върне.
„Ще се върна, преди да се усетиш“.
Тези думи трябваше да ме успокоят, но не стана така. Беше казал същото и преди няколко години, точно преди да го напусна. Тези думи ме бяха измъчвали през цялото време, докато бяхме разделени, и сега се опасявах, че произнасянето им отново беше лоша поличба.
Като си казах, че това е просто едно съвпадение, влязох в къщата. Чакаше ме работа и нямах време за безпочвени страхове. В крайна сметка имаше доста по-реални неща, от които да се страхувам.
Глава 20
Много заведения бяха затворени в коледния ден. Ресторанти. Барове. Клубове. Молове. Но киното работеше и бе особено оживено.
Прожекцията в осемнайсет часа на романтична комедия с участието на двама известни холивудски актьори се очертаваше да бъде интересна. За щастие луксозната зала разполагаше с балкон за зрителите, който даде възможност на неживите да покажат своите умения да летят.
Влад Цепеш излетя от мястото си на първия ред, сякаш бе вдигнат с невидими въжета. Силуетът му се открои на фона на широкия екран. Той разпери ръце и обходи с изумрудено зеления си поглед вдигнатите към него шокирани лица на зрителите.
— Не трябваше да идваш, Жътварю.
Боунс го бе нарекъл циркаджия. В този момент трябваше да се съглася с него. Дори дългата черна коса на Влад се развяваше около него, сякаш духана от невидим бриз. Потиснах усмивката си и се изправих, като държах готов за стрелба арбалет.
— Време е да умреш, кръвопиецо! — Добре де, звучеше малко клиширано, но щом той залагаше на драматизма, трябваше да съм в тон с него.
— Какво, по дяволите…?
Човекът до мен още не бе довършил изречението си, когато изстрелях една след друга четири стрели. Влад се извъртя във въздуха, избягвайки стрелите. Те се забиха в екрана, където в този момент показваха в близък план лицето на главната героиня.
Някой изпищя. „Най-после — помислих си. — Боже, гърлото му ли трябва да прережа, за да предизвикам паника? Хората днес бяха толкова преситени от зрелища.“
Влад полетя към мен с широко зинала уста, от която стърчаха кучешките му зъби. При тази гледка един от посетителите изкрещя: