Тропнах с крака, за да се уверя, че глезените ми са наред, и посочих към изхода.
— След вас, господине.
— … пред киното на „Монтроуз Авеню“, където ужасени зрители разказват невероятна история. Хю, можеш ли да насочиш камерата вдясно, за да покажеш пожарникарите? Свидетелите разказват за изстрели, пламъци, както и за странни свръхестествени случки в тази иначе спокойна коледна вечер… Хей, вие, да, вие, госпожице, може ли да ни кажете какво се случи вътре?
— Той летеше! — каза задъхано разтреперана русокоса девойка, като грабна микрофона на репортерката. — Мисля, че имаше крила или нещо такова… после тя стреля по него и киното се запали. О, боже, помислих си, че ще умра!
— Добре, явно имаме объркан свидетел. Да видим с кой друг можем да поговорим.
Репортерката се опита да подходи професионално, но когато посегна да вземе микрофона от русокосата девойка, тя отказа да го пусне.
— Госпожице, върнете ми го. Сигурна съм, че ще искате да говорите с властите…
— Ето я там — изпищя момичето, сочейки към мен. — Това е тя. Жената, която стреля срещу онова нещо. Тя ще ви каже, че не съм луда.
Репортерката се втурна напред, а операторът насочи към мен големия черен обектив. Погледнах за миг право в камерата, преди да се отправя бързо към микробуса, съпроводена от силна охрана. Това бе предаване на живо и се излъчваше в цялата страна. Здравей, Патра. Виждаш ли ме? Намирам се в единия край на континента, а информаторът, с когото би трябвало да се срещнеш, е на другия. Ти никога не би очаквала, че Боунс може да се отдели от мен в коледната вечер, за да свърши някаква друга работа, нали?
— ФБР, никой да не приближава! — изрева Тейт, като изблъска настрани репортерката. Той закри обектива на камерата, прекъсвайки всякакви опити за допълнителни снимки на мен или охраната ми. В крайна сметка, на нас ни бе необходим само един кадър, иначе Патра можеше да забележи, че Боунс не е до мен.
Истеричната свидетелка продължи да крещи, докато не бе отведена от местната полиция. Дали това щеше да свърши работа, или не, скоро щяхме да разберем. Купър, който играеше ролята на информатор, трябваше да се срещне с човек на Патра след един час. Ако имахме късмет, тя щеше да повярва, че двамата с Боунс се намираме в Лос Анджелис.
Тейт скочи в микробуса и затръшна вратата след себе си. Влад седеше до мен, Тик Ток и Зиро също бяха заели местата си. Тейт нареди на Док — шофьорът ни тази вечер — да потегли и седна срещу мен.
— Добре, Кат. Ако някой се мотае наоколо, ще види обичайния отряд за елиминиране и цялото началство. Няма никакво основание да си помисли, че Боунс не е с теб. Радвам се, че се махаме от тук, няма смисъл да те превръщаме в мишена.
— Всичко мина много добре — казах, подрусвайки се на седалката, когато микробусът потегли. Щяхме да сменим колата два пъти, а останалата част от пътя да изминем по въздуха. Боунс бе категоричен за това. — Надявам се, че и при него нещата ще минат без засечки.
Тейт стисна устни и не отвърна нищо.
— Кога ще позвъниш на господаря? — попита Зиро.
Винаги се нервирах, когато той го наричаше така. Зиро рядко се обръщаше към Боунс по друг начин, независимо колко често той го бе молил да не го прави. Светлосивите очи на Зиро ме гледаха очаквателно.
— Няма да му звъня. Той ще ми се обади, когато всичко приключи. Може да е след два часа, а може и по-късно.
Стомахът ми се сви от притеснение. Трябваше сериозно да се взема в ръце, за да не грабна мобилния си телефон и да проваля операцията с една пламенна, но безполезна молба да бъде предпазлив.
— Дотогава ще сме на половината път до къщата на Менчерес. — Влад изпъна крака напред. — Това също е добре, защото огладнях.
— Всички ще се почувстваме по-добре, когато пристигнем при него в Колорадо — казах аз. — Влад ще получи желаната вечеря, Тейт ще види Анет, а аз — Боунс по някое време преди полунощ. Поне ще прекараме заедно няколко минути на Коледа. Може би.
Боже, колко ми се искаше да съм в нашия дом само с Боунс, а не натикана в микробус и заобиколена от вампири на път за една от многото къщи на Менчерес. Животът бе такъв. Можеш да си правиш планове, но не можеш да му диктуваш условията.
— Док — почуках по металната каросерия. — Натисни газта, ако обичаш.
При първото бучене от приближаващ се хеликоптер скочих от стола си и погледнах към часовника. Единайсет часа и петдесет и една минути колорадско време. Боже, Боунс едва успя!