Бързите ми крачки ме отведоха на много километри от поляната. Когато видях скалите, започнах да се катеря, без да се замислям защо. Съдейки по ниското положение на луната, до зазоряване оставаха около четирийсет минути. Скоро след това щяха да пристигнат Дениз и майка ми. Не исках да ги видя. Не исках да виждам никого.
Катерих се в продължение на двайсет минути, преди да открия една издатина, достатъчно широка, за да седна на нея. Порив на вятъра ме накара да потрия зиморничаво ръце и червеният диамант привлече погледа ми. Годежният ми пръстен за сватба, която никога нямаше да се състои.
Изправих се и погледнах отвъд края на издатината. Скалите отдолу ме привличаха като магнит и не ми изглеждаха нито далечни, нито страшни. След миг затворих очи и почувствах, че правя крачка напред. А след това още една.
— Сигурно ти е тежко.
Чувайки гласа, отворих очи. Влад седеше на една издатина на около десетина метра под мен и ме гледаше.
— Да, тежко ми, защото мъжът, когото обичам, е мъртъв. Колко проницателно от твоя страна, че го забеляза.
Влад се изправи.
— О, нямах предвид това. Исках да кажа, че сигурно ти е трудно да решиш коя си. Никога не ми се е налагало да се боря с това. След като станах вампир, не съм се връщал към човешката си същност. А ти се събуждаш всяка сутрин и откриваш, че си човек. Така че, както казах, сигурно ти е трудно.
По дяволите, какви ги плещеше той?
— Казах, че искам да остана сама, Влад. Махай се от тук.
— Ти не си дошла за това, Катрин.
— Не ме наричай така — казах по навик, после тръснах глава. Какво значение имаше сега как ме нарича?
Той ме погледна презрително.
— И защо не? В края на тази издатина стои Катрин Кроуфийлд, а не Кат или Червенокосият жътвар. Катрин няма задължения, няма отговорности и е решила да последва съпруга си в гроба. В крайна сметка явно си избрала човешката си същност. Колко интересно.
— Не се каня да направя това — отвърнах рязко, но веднага млъкнах.
Наистина ли бе така? Бях излязла да се разходя в лютия студ, бях се покатерила на тази скала и стоях на ръба на издатината със затворени очи. При падането от тази височина вероятно щях да се потроша цялата, така че нямаше да има никакъв шанс да бъда превърната в гул или нещо друго. Кого заблуждавах? Знаех точно какво правя, още щом слязох от хеликоптера, макар че отказвах да го призная, поне досега.
Можеш да го направиш — помислих си. — Дон ще се грижи за майка ти, екипът ще се справи с операциите, предвождан от двама вампири и един гул, Дениз има Ранди… Не е като преди, когато изостави Боунс и имаше хора, които разчитаха на теб. Можеш да отидеш при него. Готова си.
— Готова ли си, Катрин? — попита язвително Влад, прочел мислите ми, използвайки отново това име.
— Майната ти, Дракула — изругах аз. — Нищо чудно, че Боунс не те харесваше. На мен също ми лазиш по нервите.
— Ние не се харесвахме, но се уважавахме. Дали Боунс би искал да направиш това? Дали той щеше да постъпи по същия начин, ако ти беше убита?
Не.
Отговорът дойде, без да е нужно да го обмислям. Знаех какво щеше да направи Боунс, ако се бе оказал в същото положение. Ако Макс ме беше убил, той щеше да е съкрушен като мен сега, но тъй като беше вампир, не би си и помислил за самоубийство. Не, не и докато не откриеше всеки виновник за моята смърт и не го накараше скъпо да си плати за това. Едва след като отмъстеше, Боунс можеше да помисли за собствената си смърт. Такива бяха вампирите.
Но Влад беше прав. Аз имах извинение — бях наполовина човек. Можех да се потопя в човешката се същност и да скоча от тази скала в обятията на Боунс в отвъдния свят. Но вампирите не разполагаха с такъв лукс. Ако бях вампир, нямаше да имам друг избор, освен да сляза от тази скала и да се заема с кървава разплата, независимо дали сърцето ми бе разбито, или не. А ако бях човек, можех просто да скоча в пропастта.
Влад ме гледаше преценяващо с безмилостните си очи, докато следеше вътрешната ми борба.
— Е, каква си ти?
Още от шестнайсетгодишна, след като майка ми ми разказа за баща ми, ме измъчваше същият въпрос. Струваше ми се, че ударите на сърцето ми се подиграваха. Всеки дъх, който си поемах, бе присмех над мен. Да, имах много прилики с човек и жадувах за спокойствието, което щеше да ми донесе това падане в небитието, където ме очакваше Боунс. Боже, как го исках! Но аз не бях човек. Не бях такава от деня, в който съм се родила, и точно сега не можех да се преструвам, че съм човек.