При вида на познатия елегантен почерк от устата ми се изтръгна приглушен стон. Не можех да понеса това. Мъката бе толкова силна, че започнах да се задъхвам.
Най-отгоре в кутийката имаше сгъната бележка, на която пишеше: „На моята любима съпруга“.
Буквите се размазаха пред очите ми, които се напълниха с парещи сълзи.
Дълбоко в себе си чувствах, че ако прочета тази бележка, крехкото ми емоционално равновесие ще се наруши и ще полудея. Затворих кутията и я пъхнах под леглото. Трябваше да се заема с нещо, да бъда постоянно ангажирана. С отчаяна решителност нахлузих първия попаднал ми чифт панталони и една блуза, без дори да погледна дали си подхождат, и излязох тичешком от стаята.
Като влязох в избата, Док вдигна глава. Въртеше в ръцете си два барабанни револвера. Повечето вампири си падаха по кинжали, мечове или други архаични оръжия, но Док бе маниак на тема пистолети. Той никога не ходеше без тях.
— Жътварю — поздрави ме Док.
— На колко години си?
Ако бе изненадан от неочаквания ми въпрос, изобщо не го показа. Въпреки че се бяхме виждали от време на време през изминалата седмица, не бяхме разговаряли много.
— На сто и шейсет, в това число и годините, преди да стана вампир. — Имаше приятен южняшки акцент, от който речта му изглеждаше по-изискана. За миг се запитах дали приживе е бил търговец.
Док ми подаде единия револвер.
— Искаш ли да я пробваш?
Бих тичала като подгонена сърна около шейсет километра в гората, два часа се бях упражнявала сама в бой с меч и бях размишлявала повече, отколкото бе полезно за мен. Пистолет? Защо не?
— Пистолетите ти от женски род ли са? — попитах, като взех оръжието. При този вид, за да стреляш, трябваше да изтеглиш ударника. Аз обикновено използвах полуавтоматични или автоматични пистолети в зависимост от ситуацията.
— Да, защото аргументите на жената са винаги най-смъртоносни, Кат.
Черен хумор. При други обстоятелства щях да оценя шегата. Повъртях револвера в ръцете си, после светкавично дръпнах ударника и се прицелих. Може кинжалите да бяха любимото ми оръжие, но това не означаваше, че съм аматьор с огнестрелното оръжие.
— Много добре — отбеляза той. — От другата страна на тази стена има само гола земя. Как си със стрелбата?
Вместо отговор изстрелях в светкавична последователност шестте патрона от барабана в посочената зона. Док погледна с усмивка триъгълника, образуван от дупките. Не можах да отвърна на усмивката му — съмнявах се, че някога на лицето ми отново ще се появи подобно изражение.
— Дай ми още патрони и ще си напиша името — казах равнодушно. — А ти как се справяш?
Той взе оръжието и го зареди. След това завъртя двата револвера в ръцете си със скорост, която не можах да проследя с поглед, удари ги в земята, така че отскочиха нагоре, улови ги във въздуха, като ги чукна един в друг, пусна ги зад гърба си и ги улови между краката си. Целият този спектакъл бе съпроводен от оглушителни изстрели. Док пъхна пистолетите обратно в ръцете ми, още преди да заглъхне последният гърмеж.
— Какво ще кажеш?
Погледнах стената, която се издигаше на трийсет метра от нас, и схванах шегата му. Използвайки моя триъгълник, като бе добавил още дупки, Док бе изписал името ми. Това бе много впечатляващо, като се имаше предвид, че го бе направил, докато изпълняваше всички тези зашеметяващи трикове.
— Ще бъдеш находка за моя екип — отвърнах най-накрая. — Моите момчета ще са във възторг от уменията ти.
— Взаимоотношенията ми със закона са дълги и заплетени — каза иронично Док. — Затова предпочитам да стоя по-далече от него.
— Как стана така, че Боунс те превърна във вампир?
Лицето на Док стана сериозно.
— Не беше той. Боунс е мой господар. Анет ме превърна.
Охо. Погледнах го, стараейки се да го преценя от женска гледна точка. Забелязах стройната му фигура, привлекателното лице, светлокафявите очи и сресаната назад кестенява коса. Да, изглеждаше напълно от типа мъже, които Анет харесваше.
— Ясно.
— Не е това, което си помисли. През осемнайсети век попаднах на четирима мъже, които бяха обградили една жена зад кръчмата. Застрелях двама от тях, а другите двама избягаха. Тогава нямах представа, че не съм защитил жената, а просто съм я лишил от обилна вечеря. Обаче Анет не забрави заблудената ми рицарска постъпка. Години по-късно, когато се оказах на прага на смъртта, тя ме намери и ми предложи алтернатива. И аз приех предложението й.