— Ще те убия бързо от уважение към моя господар — отговори той с ирландски акцент.
Изсмях се, развеселена. С ниския си ръст и кръглите си бузи, Томас ми напомни на елфа от кутията със зърнена закуска, която ядях като дете. Даже ми се прииска да му издекламирам стихчето, напечатано на опаковката. Жалко, че не бе облечен в зелено, приликата щеше да е пълна.
— Ако уважаваше Боунс, нямаше да искаш свободата си по време на война — изсъсках аз. — Това е много невъзпитано, както би казал той.
— Проблемът му бе, че се остави да го омае вещица като теб — отвърна Томас и си избра кинжал от таблата, на която набързо бяха подредени оръжията. Аз не си направих труда да взема оттам, тъй като носех няколко на колана си. — Ти го подтикна към войната заради насилие, което никога не се е случвало.
Сред вампирите на сцената се разнесоха гневни възклицания. Обхвана ме студена ярост. Опитваше се да нанася удари под кръста? Много добре.
Нададох вик и се приведох, сякаш се готвех да нападна. Томас се хвърли напред със светкавична скорост. Когато се озова точно пред мен, а кинжалът му — на милиметри от гърдите ми, аз се извъртях на една страна и забих собствения му нож дълбоко в стомаха му. В следващия миг второ сребърно острие прониза сърцето му. Всичко стана за по-малко от секунда.
— Проклет глупак, предполагам, че не си внимавал, когато Боунс те е учил да не се хващаш на блъфове.
С кинжал в сърцето, Томас застина и сякаш се превърна в кубче лед. Наведох се почти до ухото му и прошепнах:
— Поздрави Боунс от мен. — После завъртях ножа. — А когато той се заеме с теб, наистина ще съжаляваш.
Изритах започналото да се съсухря тяло на Томас толкова силно, че го запратих в дупката за оркестъра. После затъкнах ножа в колана си, без да си правя труда да го избърша от кръвта.
В далечния край на залата настана суматоха. Чу се хлопане от отварящи се врати. Вдигнах поглед точно когато Менчерес пристъпи към мен и ме хвана за ръката.
— Кат, много съжалявам, но нямах представа, че тя ще се осмели да дойде — каза той през зъби. — Не можеш да я нападнеш на официално събрание, това противоречи на нашите закони. Ако го направиш, ще осъдиш на смърт всички нас.
Думите му ме изтръгнаха от моментното ми объркване, причинено от петимата вампири, които влязоха в залата. Първата ми мисъл бе, че са закъснели за събранието. Но противният смях, който се разнесе още докато Менчерес говореше, бързо ме избави от заблудата. Познавах този смях. Той се бе запечатал в паметта ми.
— Менчерес, съпруже мой, няма ли да ме поздравиш?
Стиснах ръката му толкова силно, че пръстите ми побеляха, а костите на Менчерес се счупиха така бързо, както и зараснаха. Патра се бе обърнала към него, но докато вървеше със змийска грация по страничната пътека, очите й бяха приковани върху мен.
Тя не носеше прословутата египетска прическа, станала известна от филмите за майка й. Не, дългата й черна коса се спускаше свободно и сред нея проблясваха златисти нишки. Веждите й също не бяха дебели, както ги представяха в Холивуд. Всъщност те бяха тънки, както и самата тя. В действителност фигурата й бе по-скоро атлетична, отколкото пищна. Кожата й бе бледа, но по-тъмна от моята, с подчертан меден оттенък. Носът й бе малко по-дълъг, отколкото се котираше според съвременните модни тенденции, но независимо от това Патра бе красива.
— Защо?
Зададох въпроса на Менчерес, без да откъсвам очи от нея. Цялото ми тяло бе напрегнато до краен предел. В главата ми се въртеше само една мисъл: Убий я!
— Такива са нашите закони. Като моя съпруга, тя може да присъства на всяко официално събрание, но не може да ни нападне. Ала и ние не можем да я нараним. Опитва се да те провокира, но не й позволявай да постигне толкова бърза победа.
Значи Патра се опитваше да ме провокира! Добре. Исках да я разкъсам на парчета и да се окъпя в нейната кръв. Очите ми заблестяха в зелено и от тях заструи цялата ми омраза към нея.
— Здравей, кучко.
Смехът й прозвуча отново, напомнящ мъркането на котка.
— Значи ти си мелезът. — Очите й заплашително блеснаха. — Кажи ми, добре ли спиш напоследък?
В този момент с изумление си дадох сметка, че не ме обзе дива ярост. А в следващия от устата ми се отрони весел и безгрижен смях — в пълен контраст с чувствата, които изпитвах.