Боунс ме държеше здраво в обятията си. Шепнеше нещо в ухото ми, но аз нищо не разбирах. Скръбта и болката от последните няколко дни се изливаха от мен и се превръщаха в радост, която ме зашеметяваше със силата си. Сдържаността, с която толкова се гордеех, ме напусна, но не ми пукаше. Всичко, което мислех, че съм загубила завинаги, изведнъж бе отново при мен. Притисках се в Боунс, сякаш щях да умра, ако го пусна.
Това може би продължи няколко минути, но на мен ми се сториха като един миг. Боунс ме отдръпна от себе си само за да ме целуне и аз жадно впих устни в неговите. Той ме придърпа по-близо и изстена, когато увих крака около кръста му. Сега ръцете ми го докосваха по съвсем различен начин. Това не беше продиктувано просто от желанието за секс, а от отчаяната потребност да го почувствам в себе си, която надхвърляше и най-силната страст.
Боунс сигурно изпитваше същото, защото изобщо не чака. Дрехите ни бяха разкъсани за миг, а след това изпитах невероятния екстаз от усещането на плътта му в мен. Стенех и ридаех едновременно, притисках се в него, сякаш исках да го смажа, а после го целувах, докато главата ми не се замая от липсата на кислород.
Сексът беше кратък и бурен. Боунс достигна оргазъм само миг след мен, като изкрещя от удоволствие. Сърцето ми биеше до пръсване, което можеше да е опасно, имайки предвид всички наркотични вещества в моя организъм. Не че ме интересуваше. Можех да умра на секундата и пак щях да бъда най-щастливият човек на света.
— Нямаш представа колко ми липсваше, Котенце — прошепна Боунс.
— Всички, освен теб, се върнаха — отвърнах, задъхвайки се от мъчителния спомен. — Позвъних ти. Обади се Патра. Тя каза…
Замълчах. Споменът ме върна към основния въпрос, който шокът и радостта бяха изтикали на заден план.
— Какво се случи, Боунс?
За да не повтаря многократно разказа си, той извика всички, след като си намерихме и облякохме нови дрехи. Седях на дивана и пиех изстинало кафе, за да се отърся от последните остатъци от замайването. Кръвта на Боунс бе прогонила съня, предизвикан от лекарството, но все още не се чувствах напълно добре.
След като всички отново се събраха в хола, Боунс буквално минаваше от прегръдка в прегръдка. Анет почти със сила си проправи път до него. Тя го прегърна бурно и го целуна по устата, преди той да успее да погледне извинително към мен.
— Не съм ядосана — казах, като за първи път наистина не ревнувах. — През последните дни тя бе нещастна колкото мен.
Когато Анет най-после го пусна, Менчерес със смаяно изражение сложи ръце на раменете му и опипа бялата му коса.
— Досега виденията ми винаги са се оказвали верни — заяви той. — Видях те да изсъхваш.
— Не се притеснявай, репутацията ти няма да пострада — отговори Боунс. — Ще стигнем и до този въпрос. Благодаря ти, че спази нашето споразумение. Никога няма да забравя това.
След това го прегърна Иън, като се засмя с дрезгав от вълнение глас.
— Проклетнико, жена ти трябва да ти изпече задника за този подъл трик!
Боунс го потупа по гърба.
— Ти още си тук, приятелю. Внимавай, иначе има опасност да се превърнеш в почтен вампир.
Останалите вампирите в къщата също изразиха своята радост, че го виждат отново. Мина ми мисълта, че би трябвало да се притеснявам, задето вероятно всички са чули неконтролируемите ми изблици както в емоционален, така и във физически план при срещата ми с Боунс, но всъщност не ми пукаше. Да върви по дяволите моята свенливост! Не съжалявах нито за момент за получения втори шанс да изразя своята любов към Боунс, било със сълзи или с нещо друго. Животът бе твърде кратък, за да се вълнувам от подобни дреболии.
Най-после Боунс седна до мен. Хванах ръката му, водена от нуждата да го докосвам, за да се уверя, че е реален.
— Както знаете, аз се втурнах да догоня последния вампир — започна Боунс. — Той скочи върху покрива на един минаващ влак. Скачайки от вагон на вагон, усетих присъствието на другите. Явно Патра беше там, придружена от цял куп мастер вампири. Хитрата кучка е знаела, че ще можем да я усетим чак когато влакът пристигне. Помощниците й се качиха на покрива и тръгнаха към мен. Това беше брилянтна засада. Да водиш ръкопашен бой върху движещ се влак, докато избягваш сребърни кинжали, е доста трудно.
Равнодушният тон, с който Боунс описваше тази смъртоносна сцена, ме накара направо да зяпна.
— Защо не скочи от покрива и не избяга?