— От самонадеяност — отговори той откровено. — Патра бе толкова близо. Единственото, което трябваше да направя, бе да унищожа охраната й и тази война щеше да приключи. Така че се заех с мастер вампирите и когато останаха само шест се случи това. Единият от тях хвърли кинжал, който се заби право в сърцето ми. От болката паднах на колене. Онзи вампир побърза да се върне във вагона, за да съобщи на Патра, че ме е убил. И аз си помислих същото, обаче той пропусна да завърти кинжала.
Бях така поразена от описанието, че едва когато усетих нещо мокро по пръстите си, осъзнах, че съм забила ноктите си до кръв в дланта му.
— Извинявай — прошепнах.
— Спомням си, че си помислих, че с мен е свършено и ме беше много яд. Успях да изтегля кинжала, но не бях в състояние да се защитавам. След това, точно преди да ме погълне пълен мрак и тишина, почувствах някаква много странна енергия. Последното нещо, което си спомням, бе, че се движехме по един мост и аз се претърколих от покрива на вагона и паднах във водата. След това — нищо. Докато не пих кръв.
Боунс изпъшка разкаяно.
— Сигурно течението ме е изхвърлило на брега. Някакъв бедняк ме е намерил и най-вероятно е поискал да провери дали нямам нещо полезно в джобовете си, защото като дойдох на себе си, открих, че стискам трупа му. Бях прегризал гърлото на горкия човек и бях изпил до капка кръвта му. Наблизо се оказа негов събрат по съдба и аз пих и от неговата кръв, преди разумът ми да се върне ида се овладея. Когато видях ръцете си… направо се ужасих.
Боунс замълча, протегна длан и взе да я разглежда. Не видях нищо необичайно, но той се усмихна печално.
— Костите ми се виждаха, сякаш се бях превърнал наполовина в скелет. Не можех да се концентрирам върху нищо, едва виждах и чувах, нямах никакво обоняние и бях слаб като агне. Когато слънцето изгря, отново загубих съзнание.
— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — възкликна Иън. — Никога не съм чувал за подобно нещо.
— Аз обаче съм чувал — каза спокойно Менчерес. — Остави го да довърши разказа си.
— Събудих се след залез-слънце и случайният ми компаньон се свести по същото време. Той се опита да избяга, но аз го сграбчих за глезена. Говорех не много ясно, но все пак достатъчно разбираемо. Казах му да ме завлече до някой телефон и след това ще го пусна. Човекът естествено се вцепени от ужас. Можете да си представите: някакъв полуразложен труп те стиска за глезена! Чудя се как не умря от сърдечен удар. Изчакахме да мине полунощ, така че да няма свидетели на това как някакъв бездомник влачи труп към най-близкия обществен телефон.
Представата за тази картина ме накара да избухна в смях. Това бе най-откаченото нещо, което бях чувала.
— Стигнахме до един телефонен автомат, но се оказа, че човекът няма никакви монети. Не бях помислил за това, защото все още не можех да разсъждавам нормално. Единствената ми мисъл бе да се добера до някое безопасно място. Казах на скитника да звънне за сметка на абоната, но след опитите му се оказа, че всичките проклети номера не работят или никой не отговаря. Помнех само няколко от тях: твоя, на Менчерес, на Чарлс… но всички телефони или бяха изключени, или извън обхват. Последният номер, който си спомних, проработи. Свързах се с Дон.
Моят чичо? Премигнах от изненада.
Боунс унило въздъхна.
— Да, той също беше изненадан. Дон каза, че гласът ми не му звучи като моя, и беше прав. Тогава му припомних, че в деня на първата ни среща му казах, че искам да одера кожата му като портокал — някак си успях да си спомня това, — и че ще го направя сега, ако продължи да оспорва самоличността ми. Дон попита бездомника къде се намираме и обеща, че ще дойде. За да не стоя на улицата, където някой можеше да ме види, накарах човека да ме пъхне в една кофа за боклук.
— След около два часа Дон отвори капака. Като го видях, му казах: „Отне ти много време, стари приятелю“, и той най-накрая повярва, че съм аз, макар да ми заяви, че парче дехидратирано говеждо трябва да бъде по-вежливо. Дон ме качи в един микробус и ми даде банки с кръв. Изпих ги всичките, но се оказаха недостатъчни, за да си върна нормалното състояние. Той ме закара в базата и продължи да ме пои с кръв. За пълното ми възстановяване бяха необходими дванайсет часа.
— Защо не ми се е обадил, по дяволите?
Възклицанието се изтръгна от устата ми, независимо от дълбоката признателност, която изпитвах към чичо ми. Дон не харесваше Боунс, никога не го бе харесвал, и въпреки това бе спасил живота му. До края на живота си нямаше да мога да му се отплатя за това.