— Прагосподарю — Боунс го спря, когато той вече бе отворил вратата, — искам още веднъж да изразя своята благодарност.
Менчерес се усмихна. За миг лицето му изглеждаше по-младо от това на Боунс. При цялата му могъща аура, досега никога не бях забелязала това.
— Няма защо.
Двамата с Боунс останахме сами в спалнята, загледани един в друг. Внезапно ме обзе несигурност — не знаех какво да кажа. Трябваше ли да обсъдим възможните заподозрени? Да продължим спора за невинността на Тейт, защото Боунс още не изглеждаше убеден в нея? Или да забравим всичко това и да се опитаме да поспим, както се очакваше?
— Някой обади ли се на Дон, за да му каже, че съм при теб?
Пак уцели в десетката, а аз дори не си бях помислила за това.
— Не, но той може още да почака. Хайде да си лягаме. През всички тези дни най-много копнеех за ръцете ти.
Боунс ме отнесе в леглото и ме прегърна под одеялото. Протегнах ръка и зарових пръсти в поразително бялата му коса. Усетих хладината на тялото му под бузата си, кожата му, както и преди бе гладка и блестяща. Струваше ми се невъзможно, че неотдавна е била изсъхнала и сбръчкана.
— Тялото ти се е било състарило до критичната точка на смъртта. Затова ли е побеляла косата ти?
— Да, така предполагам.
Като гледах красивото му, без нито една бръчица лице и бялата коса, която го обрамчваше, изведнъж осъзнах, че сега и двамата можеше да сме мъртви. Боунс едва не бе убит е кинжал в сърцето, а ако аз бях направила още една крачка на онази скална издатина, при завръщането си той можеше да намери напълно безжизненото ми тяло.
Понякога има моменти, когато нещата сякаш внезапно се изясняват. Когато отговорите изглеждат толкова очевидни, че се чудя как не съм ги осъзнала преди това. Докато си мислех, че Боунс е мъртъв, не ме интересуваше нищо друго, освен да се погрижа виновниците да си платят. Не ми пукаше, че трябва да напусна работата си, за да поема отговорността за неговото семейство и да отмъстя за смъртта му. Не, бях приела това като даденост и бях позвънила на Дон, за да му кажа, че няма да се върна.
Но сега, когато Боунс беше жив, можех да се върна на работа. Само че не исках. Нямаше да поставя Боунс на заден план, все едно че животът му е по-маловажен за мен от смъртта му. Какво бихте направили, ако получите втори шанс, или както в моя случай — трети или четвърти?
Няма да го изпуснете за нищо на света.
— Нещата ще се променят — казах аз.
Може би Боунс го разбра по гласа ми, а може би от зародилата се в ума ми идея, защото очите му се разшириха още преди да произнеса на глас следващите думи.
— Напускам работа.
Глава 26
Спейд погледна многозначително часовника, а после чинията на масата.
— Закуската ти изстина.
Аз също погледнах часовника. Трябваше да слезем преди час, но… Е, някои неща са с по-голям приоритет пред храната.
Седнах на масата пред чинията, която предположих, че е за мен. Топеното сирене се бе втвърдило върху кроасана, яйцата бяха изсъхнали, а нарязаните на тънки ивици чушки бяха загубили свежестта си. Родни започна да вари друга кана кафе, очевидно мислейки, че предишното вече не става за пиене.
Усмихнах се на Спейд.
— Не се притеснявай, тъкмо е със стайна температура, както я обичам.
Започнах да се храня с неочакван апетит, а Боунс и Спейд отидоха да си намерят течна закуска. След като излязоха от стаята, чух Анет да се присъединява към тях. Още един телохранител. Тъй като Менчерес бе в съседната стая, аз също бях охранявана. Освен това, според мен Родни не беше предателят. Нито, колкото и да е изненадващо, другият вампир, който се промъкна в кухнята.
Влад седна до мен, без да обръща внимание на недружелюбния поглед на Родни.
— Сега, когато цветът на лицето ти се възвърна — отбеляза той, — ти също изглеждаш възкръснала като Боунс.
Облегнах се назад и отпих от кафето си. Той огледа чашата пред мен със саркастична усмивка.
— Аха, горещ кофеин. Сигурно имаш нужда от него след още една безсънна нощ.
Усетих как бузите ми поруменяха. Влад се изкикоти, докато оглеждаше съсредоточено ноктите си.
— Кат, наистина не трябва да си толкова шокирана. Звукоизолацията не означава изолация на ума, а телепатията преминава и през най-дебелите стени. Почти не можах да мигна при всички тези викове, които звучаха в главата ми.