Думите бяха казани с язвителен тон и доста високо, така че лесно щяха да бъдат чути, ако някой подслушваше. Устоях на порива да поискам Тейт да бъде освободен. В крайна сметка истинският предател все още бе на свобода, а ние не знаехме кой е той.
— Ти си най-големият кучи син късметлия на света — промърмори с омраза Тейт. Очите му блестяха като чист смарагд, когато ги впери в Боунс.
Боунс се разсмя:
— Знаеш ли, приятел, когато се събудих тази сутрин, държейки я в прегръдките си, наистина се почувствах голям късметлия.
Тейт изруга и се замята в оковите си.
Иън се засмя и потупа Боунс по гърба. Предната нощ той бе пазачът на Тейт.
— Типът изреди всичките проклятия на света по твой адрес, откакто се върна, Криспин. Развличаше ме цяла нощ. Родни, сега твой ред ли е? Чудесно, защото съм напълно изтощен.
— Благодаря ти, Иън, върви да почиваш. Ще говорим по-късно.
Въпреки че Иън не беше сред първите в списъка на най-доверените му хора, Боунс не смяташе, че той би се опитал да го убие. Аз мислех, че Иън е способен да го направи, но Боунс не беше съгласен с мен. Тъй като Тейт представляваше заплаха за онзи, който наистина го бе направил, трябваше да избираме надеждни охранители за него.
Останахме само аз, Родни, Боунс и Тейт. Намирахме се под земята, в изолирано помещение, от което имаше само един изход. Това бе единствената ни възможност да поговорим под предлога, че аз искам лично да се срещна с предателя на Боунс.
— Как можа да го направиш, Тейт? — попитах възмутено. Звуците отекваха в сводестото помещение и се чуваха добре в коридора, който водеше към него, така че шепненето щеше да изглежда подозрително.
— Може да го ненавиждам, но не съм го извършил аз — отвърна Тейт.
Измъкнах изпод блузата си малък бележник и химикал. Тейт ме наблюдаваше внимателно. Кимнах на Родни, който освободи едната му ръка от скобата на стената. Ако сваляхме всичките му вериги, щеше да се вдигне много шум, а пък и Боунс държеше да бъдем предпазливи. Не се доверяваше на Тейт и се опасяваше, че ако той е на свобода в мое присъствие, може да предпочете да ме види мъртва, отколкото със съперника си. Независимо от всички мои доводи, Боунс все още считаше Тейт за виновен.
Бързо надрасках няколко думи на листа и го вдигнах, така че Тейт да го види.
„Вярвам ти.“
Очите му се напълниха със сълзи. С мъка се удържах да не го прегърна и да не му кажа, че всичко ще бъде наред. Тейт кимна на Родни и той му даде химикала, като държеше бележника, за да може да пише.
Аз не ти вярвам, приятел.
Думите на Боунс бяха казани с достатъчно жлъч, така че всеки, който евентуално подслушваше, щеше да си помисли, че той отговаря на оправданието на Тейт. Родни погледна с отвращение написаното, преди да ми даде бележника.
„Обичам те, Кат.“
— Не давам пукната пара дали ми вярваш, или не, подъл английски развратник — извика Тейт на Боунс.
Какво пък, нали и ние искахме всичко да изглежда правдоподобно, помислих си иронично. Е, мисля, че го постигнахме.
— Искаш ли да знаеш какво си мисля, тъпако? — продължи Тейт. — Мисля си, че ти си инсценирал смъртта си, за да я накараш да полудее от скръб, а след това по чудо възкръсваш и обвиняваш за всичко човека, когото ненавиждаш. Ти си търсеше извинение да ме убиеш, откакто отново се върна в живота й. Омръзна ти да чакаш, нали?
Премигнах изненадано. Тейт разглеждаше ситуацията в съвсем различна светлина.
Боунс изсумтя презрително:
— Смяташ, че бих й причинил такава болка само за да те убия? Глупак.
„Не сме тук за това!“
Написах го и го размахах пред Боунс, забравяйки от вълнение, че можех просто да си го помисля.
Той дори не го погледна.
— Ти не си достатъчно силен за нея, приятел. Вярваш, че участието ти в заговора да ме убият с най-впечатляващото нещо, което си направил. Продължаваш да настояваш, че не си ти? Тогава отново се превръщаш в едно голямо нищо, което тя никога няма да забележи. И така, какъв си ти — предател или жалък неудачник?
Въпросът бе подвеждащ, разбира се. Единият отговор водеше до незабавна смърт, а другият — според ехидната забележка на Боунс — до емоционална гибел. Имаше няколко спорни момента, за които исках да говоря с него, но това можеше да почака.
Очите на Тейт светнаха с още по-голяма ярост, изразявайки красноречиво неговите чувства. Боунс чакаше с насмешлива усмивка. Не бях приключила с това, което му пишех в бележника, когато Тейт отговори: