Тик Ток и Ратлър — другите двама заподозрени — се занимаваха с делата си толкова безгрижно, че мислено ги поставих по-ниско в списъка със заподозрени. Във всеки случай, те сякаш долавяха моята сконфузност от близостта на Док и гледаха да ме избавят от него в малкото случаи, когато Боунс не беше залепен за мен. Отново започнах да нося кинжалите под дрехите си, макар че това не ме успокояваше кой знае колко много. При светкавичната скорост, с която Док боравеше с пистолетите си, щях да съм надупчена с куршуми, преди да успея дори да посегна към някой от ножовете си.
Малко след като спомена за Рино, Боунс слезе долу за сутрешната си порция кръв. Аз се разхождах на верандата. По принцип вампирите мразеха студа, тъй като телата им не можеха да възпроизвеждат топлина като човешките. Менчерес неслучайно бе избрал да се крие през декември в канадските планини. Той знаеше, че неживите обикновено избягват подобни места. По това време на годината Флорида бе пълна с посетители, лишени от пулс. Човек не можеше да направи и крачка, без да се натъкне на вампир.
Ето защо изпитах леко безпокойство, когато зърнах една самотната фигура сред дърветата вляво от мястото, където стоях на веранда. Обаче веднага познах силуета: висок, строен и много опасен. Нещо проблесна и от внезапния студ, който ме прониза, времето навън ми се стори направо топло. Това бе отражение на слънцето по метална повърхност.
Без излишно бързане се обърнах и тръгнах към вратата, като се стараех с всички сили да запазя спокойствие. За един вампир ускореният пулс щеше да прозвучи като вик на уплаха. Докато вървях, се запитах дали бих могла да избегна куршума достатъчно бързо, за да не засегне някой жизненоважен орган. Обаче най-вероятно Док щеше да се цели в главата ми. Защо да се цели някъде другаде?
Вратата се отвори, преди да стигна до нея, и до мен застана Влад, напълно предпазвайки ме с тялото си от евентуален изстрел. Не помня някога да съм се радвала толкова много да го видя.
Благодарих му мислено, без да поглеждам през рамо, както ми се искаше.
— Тук е страшно студено — каза той с иронична усмивка. — Можеш да хванеш смъртоносна простуда.
— Стой далече от Док, Котенце — предупреди ме Боунс веднага щом се уединихме в спалнята си и аз му разказах за случилото се.
— Просто трябва да го хванеш и да го разпиташ — промърморих аз, все още ядосана, че бях допуснала да стана толкова лесна мишена.
— Така е, но изтръгването на истината с изтезания може да отнеме повече време, отколкото да проявим търпение и да изчакаме той сам да се издаде — отвърна Боунс разсъдливо със сдържана заплаха в гласа. — Повярвай ми, ако беше въпрос на предпочитание, знаеш какво бих направил.
О, да, имах много добра представа. А ако въображението ми изневереше, той със сигурност щеше да ми уреди страхотна демонстрация, за да освежи паметта ми. Всеки път, когато излезете от спалнята, на лицето на Боунс се изписваше весело безгрижие, но щом влезеше в нея, тази маска се смъкваше като кожата на змия. Той потърка нервно слепоочието си. Колкото и тежко да бе чакането за мен, за него със сигурност беше още по-тежко.
— Сигурно страшно ти се иска да имаш поне няколко минути тишина и спокойствие — обадих се аз. — Искам да кажа, че никога не можеш да се отпуснеш напълно, нали? Или чуваш всеки шум в тази къща, или глупостите, които се въртят в главата ми.
Боунс се усмихна с лека горчивина.
— Не се притеснявай, любима. Неотдавна прекарах доста време в пълна тишина. Не беше толкова приятно, ако питаш мен.
Той седна на стола с висока облегалка, който бе до леглото. Тапицерия от червено кадифе, махагоново дърво със златни инкрустации, истински шедьовър, може би от епохата на Луи XVIII.
Боунс изглеждаше напълно в унисон с него — беше също толкова красив и изящен.
Седнах на пода и положих глава на коленете му.
— Вината не е твоя — казах меко, но достатъчно високо, за да чуе и гласа, и мислите ми.
Той въздъхна:
— А тогава на кого е, Котенце?
Каквото ида се канех да отговоря, мигновено изчезна от ума ми, когато Боунс рязко ме събори на килима и ме покри с тялото си. Не, това не беше от порив на страст, а защото изневиделица изтрещя изстрел.
С един скок той ме отнесе в банята, каза рязко: „Стой тук!“ и изчезна. Необходима ми бе минута да се отърся от изненадата, преди да пренебрегна заповедта му и да го последвам. Нямаше начин да седя на ръба на ваната и да се надявам, че всичко ще мине добре. Док използваше само сребърни куршуми, а те бяха също толкова опасни за Боунс, колкото и за мен.