Продължихме надолу. Дъждът се усили и вятърът люлееше нисана. Погледнах господин Кам. Изглеждаше малко угрижен. Когато един виетнамски шофьор е угрижен, кръглооките му пътници трябва да са ужасени.
Нямаше много движение, но бе достатъчно, за да направи спускането още по-коварно.
След петнайсет минути облаците започнаха да оредяват и вятърът и дъждът поотслабнаха.
— Тези ветрове идват от североизток и ги наричат „китайски“ — поясни Сюзан. — Сега е тукашната зима, неподходящо време за пътуване.
Спуснахме се почти на морското равнище и след няколко минути видях обширна равнина от морето до планината на запад.
— Излязохме от древното царство Чампа и сега сме в провинция Хюе — каза Сюзан. — Хората тук са малко по-сдържани и изобщо не са толкова сговорчиви, колкото там, откъдето идваме.
— Значи Облачният проход е нещо като границата Мейсън-Диксън10.
— Нещо такова.
Погледнах небето. Докъдето ми стигаха очите, видях ниски и плътни сиви облаци. Земята също изглеждаше сива и влажна, а растителността — безцветна и оскъдна.
Съвсем ясно си спомнях зимния пейзаж и всъщност помнех внезапния мирис, който усещах сега, горящите въглища във всички колиби, малко топлинка срещу студения влажен вятър.
Вече бяхме в равнината и отдясно зърнах жалка бамбукова колиба — на прага стоеше селянин, пушеше и зяпаше дъжда. В мига, в който видях безизразното му лице, разбрах нещо за живота на тези хора — работа от изгрев до залез, вечеря у дома, сготвена на открит огън, после сън.
И после идваха пиявиците, гадинките в колибите и въшките в косите им.
И когато идваха войните, както винаги в тази страна, първи взимаха в армията селяните и пак те първи загиваха — милиони селяни, облечени в първите си прилични дрехи и въоръжени с пушки, които струваха две техни години в оризищата.
Отдавна бях видял всичко това, макар че едва сега го разбирах. Разбирах и защо толкова много от тях ставаха партизани с надеждата за по-добър живот след победата. Но както бе казал моят приятел французинът на „Тан Сон Нат“, колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите.
Небето сивееше, дъждът напояваше черните оризища, земята изглеждаше мъртва и пуста.
Беше навечерието на Тет и си спомних как на същия този ден преди много години бях зъзнал в един набързо построен бункер в подножието на планината западно от Куанг Три, недалеч от тук. Валеше, аз пушех, загледан в дъжда и мократа растителност, също като оня селянин на прага на колибата. Сивата влага се процеждаше в калните бункери и в душата ми.
Тогава не го знаехме, но след няколко часа щеше да започне кърваво сражение, което щеше да продължи цял месец. Накрая Хюе и Куанг Три щяха да са в развалини, чувалите за трупове щяха да свършат преди боеприпасите и вече нищо нямаше да е същото нито тук, нито у дома.
— Петдесет километра до Хюе — каза Сюзан.
Замислих се за разминаванията ми със смъртта през 1968-а и по-късно. Това място беше обагряло живота ми и бе променяло курса на личната ми съдба неведнъж, не дваж, а цели три пъти. Трябваше да се запитам какво ме връща тук.
Книга V
Хюе
25.
Беше малко след пладне и дъждът бе спрял, но небето си оставаше сиво. Видях малък витлов самолет да каца на летище „Хюе Фу Бай“ вдясно от магистрала 1. Това летище също беше американска военновъздушна база, макар и не особено голяма.
Сюзан поговори с господин Кам и той мина през портала на летището, където бе паркиран полицейски джип. Дъждът беше измил калта от драскотините на вратата и предполагах, че по предната броня има жълта боя. Двете ченгета ни погледнаха. Спомних си съвета на господин Конуей да избягвам летищата, обаче се налагаше да оставя лъжливи следи.
Междувременно забелязах признаци за някогашното присъствие на американските сухопътни и военновъздушни сили — бетонни бункери, подпорни стени и бетонна контролна кула, която си спомнях.
Нямаше много коли и господин Кам паркира близо до малкия терминал.
Слязохме от нисана и аз отворих багажника и свалих куфарите.
Господин Кам неспокойно стоеше до нас и чакаше да види какво ще се случи. Не беше мъртъв, така че вече можеше да смята, че е спечелил.
10
Границата между Пенсилвания и Мериленд, която преди Гражданската война разделяла свободния Север от робовладелския Юг. — Б.пр.