— Къде е това сигурно място?
— Под леглото ми.
— Да не си полудяла?
— Не. Не съм и глупачка. Излязох в градината и го зарових в найлонова торбичка.
Поуспокоих се и саркастично я попитах:
— Запомни ли къде го зарови?
— При оранжевите райски птици. Зарових го, докато миришех цветята.
— Добре. И никой не те видя, нали?
— Надявам се.
— Избърса ли отпечатъците?
— Само своите. Твоите ги оставих.
Поръчах си втора бира. Забелязах, че тримата американци гледат Сюзан — всъщност я зяпаха и я обсъждаха. Мъжете са свини.
— Имаш ли съобщения? — попита тя.
— Да. От К. Иска да те зарежа.
— Е, има ли някакво значение?
— Никакво. Въпросът е приключен. А ти получи ли някакви съобщения?
— Никой не знае в кой хотел съм.
— Басирам се, че бързо могат да научат.
Сюзан се усмихна.
— Хм… Ей, знаеш ли, че настъпва годината на вола?
— Мислех, че сме годината на Торонто Блу Джейс11.
— Имам предвид астрологическата година. Стига си ме поднасял.
— Извинявай. Годината на вола.
— Да. Предсказано е, че ще е благоприятна.
— За всички ли?
— Не зная. Съжалявам, че го споменах. Адски си досаден.
Тя се намуси, което ми даде възможност да поразмишлявам за някои неща. „Омъжена за друг американец.“ Карл работеше по случая съвместно с ФБР и това трябва да означаваше, че Сюзан е от ЦРУ или разузнавателната служба на външното министерство. Хората от РСВМ припадаха още при вида на оръжие, така че оставаше ЦРУ. Разбира се, можеше да има и друг играч, например военното разузнаване. Във всеки случай това не беше съвсем като да спиш с врага, а по-скоро като да спиш с бизнес конкурент. Или пък Карл лъжеше, което нямаше да е за пръв път. А може и да грешеше, което също нямаше да му е за сефте.
Тя ме откъсна от мислите ми.
— Направих резервация за ранна вечеря. Имат невероятно меню по случай Тет. После ще се разходим из Стария град и ще гледаме празненствата — драконовите танци, куклените представления, музиката и така нататък. След това ще отидем в катедралата на среднощната меса.
Трябваше да е от ЦРУ — кой друг можеше да е толкова нахален, че да ми казва как да си прекарам вечерта?
— Слушаш ли ме?
— Да… Виж, хайде да вечеряме рано и да…
— Нова година е, Пол.
— Не е. Тя беше преди месец.
— Това е тукашната Нова година.
— Не вярвам. Когато пресичаш международната календарна граница, губиш или печелиш само един ден, а не цял месец.
— Според мен трябва да се качиш в стаята си и да вземеш душ, тъй като очевидно не си го направил. После двамата много удобно ще си полегнем и след това ще се облечем за вечеря.
Не намирах нищо лошо в това, затова се изправих.
— Добре. Да вървим.
— Не може ли да си допия бирата?
— В стаята ми има минибар. Да вървим.
— Възбуден ли си?
— Да. Да вървим.
Тя също стана. Излязохме във фоайето, качихме се с асансьора на петия етаж и аз я заведох в апартамента си.
— О, страхотно е — възкликна Сюзан. — На мен ми дадоха малка стая на първия етаж. С изглед към улицата. Стая сто и шест.
Отиде до стъклената врата и излезе на терасата. Последвах я.
Два моста над Благоуханната река свързваха Стария и Новия град и до по-близкия имаше останки от трети мост, сигурно разрушен през 1968-а.
На отсрещния бряг бе укрепеният град, известен като Цитаделата, императорската столица. От тази височина се виждаше вътрешността й и с изненада установих, че липсва приблизително половината от централната част и на нейно място има само голи участъци, в които се различаваха основите на някогашните сгради.
— Виждаш ли онези стени в Цитаделата? — попита Сюзан. — Това е била Императорската крепост, а в нея е Забраненият порфирен град, в който е можел да влиза само императорът, неговите наложници и евнусите.
— Значи няма да ме пуснат там, само теб.
— Много смешно. — Тя продължи: — Повечето древни сгради са били разрушени през шейсет и осма.
— Виждам. — Утре по обяд или по-късно някъде там долу щях да се срещна с тукашната си свръзка. Надявах се да не е жена.
— Нашият екскурзовод ни разказа, че американците безмилостно бомбардирали града в продължение на трийсет дни и унищожили повечето старини.
Не че исках да защитавам американците, обаче отвърнах: