Стигнахме до обширен площад, на който строяха голям покрит пазар. Очевидно това беше показен град, място с известно име, и властите искаха да изглежда добре за пред туристите и журналистите. И наистина, на площада бяха паркирали пет туристически автобуса и край сергиите се мотаеха десетки западни туристи, които сигурно се мъчеха да разберат защо са ги довели в тоя затънтен край на страната.
Господин Лок спря на една бензиностанция и ние със Сюзан слязохме да се поразтъпчем.
— Имам нужда от студена бира — заявих аз.
Тя каза нещо на шофьора, който пълнеше резервоара, и двамата се запътихме през площада към най-близкото кафене.
— Базата не е била тук, нали? — попита Сюзан.
— Не. Подминахме я — онова високо плато. Фронтовата база Ке Сан носи името на града, който още тогава вече не съществуваше. По-късно ще се качим до нея.
По пътя до бирата ми имаше сергии и вярна на етикета, Сюзан трябваше да спре на повечето от тях. На много от павилионите продаваха двукилограмови пакети кафе местно производство, предлагаха се също ананаси и зеленчуци. Няколко сергии бяха специализирани във военните сувенири, предимно боклуци, например дрънкулки от шрапнели. Забелязах няколко 105-милиметрови снаряда с посадени в тях цветя, сложна метафора, ако изобщо има такава. Имаше вази от 50-калиброви гилзи, както и ниски тумбести гранати, продавани като чаши със запоени дръжки.
— Откъде идват всички тези неща? — попита Сюзан.
— От Съединените американски щати.
— Боже мой, адски са много.
— Обсадата продължи сто дни. Това сигурно е съвсем малка част от изразходваните артилерийски боеприпаси.
Тя се приближи до една сергия, на която продаваха части от оръжия — пластмасови приклади от М-16, лостчета и шплентове от ръчни гранати, картонени телескопични тръби от леки противотанкови ракети М-72 и така нататък. Освен това имаше пластмасови манерки, войнишки колани, сумки, ножници на щикове, токи и всевъзможни дреболии — археологически доказателства за някогашното присъствие на една армия, сега за продан като сувенири за оцелелите, които пожелаеха да отнесат със себе си късче от ада.
Сюзан ме разпитваше за тези експонати — какво са били и за какво са се използвали. Отговарях й, после казах:
— Студена бира.
— Един момент. Какво е това?
Погледнах предмета в ръцете й.
— Това случайно е брезентов калъф от сапьорска лопатка. Закопчаваш го на колана си и пъхаш лопатката вътре.
Тя го остави и продължи към следващата сергия, където семейство планинци продаваха занаятчийските си произведения.
— Знаеш ли от кое племе са, Пол? — прошепна ми Сюзан.
Носеха яркосини и червени дрехи със сложна бродерия и жените бяха вдигнали косите си на кокове, завързани с пъстри шалчета.
— Според мен са от Калифорния — отвърнах.
— Стига си се правил на шут. От кое племе са?
— Откъде да зная, по дяволите? Всичките са планинци. Питай ги.
Тя заговори една старица на виетнамски и двете се изненадаха, че другата знае езика. След като побъбриха, Сюзан ми каза:
— Трудно разбирам виетнамския й.
— Сигурно и тя твоя.
Цялото семейство се събра около нас. Жените пушеха лули, мъжете — цигари. Обсъдиха таойското шалче на Сюзан и й показаха своите по-пъстри шалове. По някое време започнаха да ме зяпат и се досетих, че Сюзан ги информира за войнишкото ми минало.
Един много дребен кривокрак старец се приближи до мен. Носеше оранжева туника с жълт пояс. Хвана ме за ръцете и ме погледна в очите. Дланите му бяха като кожа, лицето му също. Старчето изломоти нещо и Сюзан преведе:
— Казва, че е бил американски войник.
— Нима? Едва ли покрива минималното изискване за височина.
Планинецът продължи да говори и тя ми превеждаше:
— Сражавал се заедно с американци със… зелени барети… седем години бил при тях… добре му плащали… дали му хубава пушка и нож… убил… страшно много врагове… казва „Beaucoup, beaucoup“15, чуваш ли го?
— Beaucoup, beaucoup — повтори старецът и прокара показалец през гърлото си, което отлично разбрах, тъй като самият аз го бях правил.
— Питай го дали още си пази автомата — казах на Сюзан.
Тя го попита. Планинецът ме погледна и едва забележимо кимна.
Та стоя си аз там, гледам невероятно сбръчканото старческо лице с тесни цепки вместо очи, двамата се държим за ръце на градския площад на Ке Сан и нямаме почти нищо общо, освен връзките на войната, които никога не могат да се разкъсат.