— Добре, хайде да свалим планинските костюми и да се опитаме да приличаме на лиен ксо, дошли на поклонение в родното място на чичо Хо.
Избавихме се от племенните шалове и кожените ушанки и ги натъпкахме в единия багажник.
Метнахме се на мотора и потеглихме обратно към магистрала 1. След няколко минути бяхме в предградията на Вин. Отдясно имаше голяма табела и аз намалих скоростта, за да може Сюзан да прочете надписа.
— Пише… „Между хиляда деветстотин шейсет и пета и хиляда деветстотин седемдесет и втора… град Вин беше напълно разрушен от американските бомбардировачи и военноморската артилерия… и е възстановен от местните жители… с помощта на нашите социалистически братя от Германската демократична република…“
— Това страшно привлича туристите.
Когато влязохме в града, видях, че наистина прилича на Източен Берлин в кофти ден — безкрайни редици еднообразни сиви панелни блокове и други панелни сгради с неясна функция.
Хората ни зяпаха и аз се поколебах дали да спираме.
— Сигурна ли си, че в тоя град идват туристи?
— Може да е извън сезона.
Стигнахме до кръстовище край някакъв парк.
— Завий наляво — каза Сюзан.
Послушах я и улицата ни отведе в центъра на града. И тя се казваше „Ле Лой“. После завихме надясно. Зачудих се как се ориентира Сюзан.
От лявата страна на пътя имаше няколко хотела и нито един от тях не можеше да мине за „Рекс“. Всъщност никога не бях виждал толкова мрачни сгради, даже в Източна Германия, и се замислих дали източногерманците не бяха изиграли номер на виетнамците. Във всеки случай видях автобуси и туристи, което ме поободри.
— Сигурно можеш да се обадиш от някой от тия хотели — предложих аз.
— По-лесно ще е от пощата. Освен това, ако не успея да се свържа по телефона, в пощата има факс и телекс. В хотелите няма.
Известно време обикаляхме града, открихме пощата и Сюзан влезе.
Минувачите ме гледаха, обаче благодарение на чичо Хо не привличах излишно внимание. След десетина минути до мен спря жълт джип с две ченгета. Полицаят на предната дясна седалка ме зяпна.
Не му обърнах внимание, ала той ми кресна нещо и нямах друг избор, освен да го погледна.
Ченгето ми говореше нещо и отначало си помислих, че ми дава знак да сляза, но после разбрах, че ме пита за мотора. Спомних си, че чужденци нямат право да управляват толкова големи машини, и тъй като знаех, че беемвето е с регистрационен номер от Хюе, му казах на френски:
— Le tour de Hanoi a Hue16.
Полицаят очевидно не разбра, а и честно казано, обикновено аз също не разбирах собствения си френски.
— Le tour de Hanoi a Hue — повторих аз, което не обясняваше напълно защо съм пред пощата, обаче ченгето се обърна към колегата си зад волана и видях, че шофьорът е разбрал нещо.
Онзи отдясно ме измери със суров полицейски поглед, изломоти нещо на виетнамски и жълтият джип отмина.
Дълбоко си поех дъх и за пръв път в живота си благодарих на Господ, че са ме взели за французин.
Тъкмо се канех да сляза и да потърся Сюзан, когато я видях да се появява от пощата. Тя седна зад мен и аз потеглих по улица „Ле Лой“, която излизаше на магистрала 1. След пет минути вече бяхме напуснали Вин. Видяхме табела, на която на десетина езика пишеше „Родното място на Хо Ши Мин, 15 километра“.
— Искаш ли да видиш колибата, в която е роден чичо Хо? — попитах Сюзан.
— Карай.
Продължихме на север по магистрала 1.
— Не успях да се свържа по телефона, затова пратих телекс и факс — каза тя. — Трябваше да изчакам отговор.
— И?
— Книгата не е пристигнала или поне така пише в телекса господин Тин.
Не отговорих.
— Все пак книгата струва петнайсет долара, ако я продаде на някой турист без пътеводител… а нас ни няма… така че е възможно господин Тин да я е получил и сега да я продава. Това са много мангизи за Виетнам.
Пак не отговорих.
— Обаче имаше съобщение от полковник Манг — продължи Сюзан. — За мен.
Не я попитах какво пише, но тя сама ми каза:
— Полковник Манг ми пожелава приятно пътуване и се надява, че снимките са ми харесали.
Не отговорих.
— Освен това пише, че забелязал в апартамента ми бански и съжалявал, че съм ги забравила.
Наближихме отбивката за родното място на Хо Ши Мин, по която тъкмо завиваха два микробуса със западни туристи. Отбих, извадих фотоапарата на Сюзан от раницата и снимах табелата в случай, че филмът попадне в ръцете на местната полиция.