— Две ченгета с джип спряха до мен — казах на Сюзан. — Убедих ги, че съм французин и участвам в рали. Парижкият ми акцент ги впечатли.
— Северновиетнамците изпитват известно пристрастие към французите.
— Защо?
— Не съм сигурна. Но в Ханой ще видиш мъже на средна възраст с барети и в това поколение все още е tres chic да знаеш малко френски, да подражаваш на френските маниери и да четеш френска литература. В Ханой смятат французите за културни, а американците — за груби материалисти и войнолюбиви капиталисти.
— Това не значи, че сме лоши хора.
Тя въздъхна.
— Тези снимки ме разстройват.
— Аз обаче се безпокоя за книгата.
— Знам. Какво ще правим, ако не се появи?
Замислих се. Господин Ан можеше да е прекарал известно време завързан върху някоя маса, докато полковник Манг беше поставял електроди на тестисите му и бе пускал тока. В такъв случай нямаше начин господин Ан да не му е казал „Диен Биен Фу! Бан Хин!“ и всичко друго, каквото бе пожелал да научи полковник Манг.
— Какво ще правим? — повторно попита Сюзан.
— Ами… можем да отидем в Ханой и да се опитаме да се чупим с първия самолет за чужбина. Можем да идем и в Диен Биен Фу. Не можем цял ден да висим тук, нали?
Тя се замисли за миг.
— Диен Биен Фу.
— Нали каза, че виетнамският ми късмет се бил изчерпал — напомних й аз.
— Така е, нали са те взели за французин. Моят късмет още не е свършил, въпреки голите ми снимки. Да тръгваме.
Включих на скорост и се понесохме по магистралата. Сюзан се наведе напред и погледна индикатора.
— Трябва ни бензин — каза тя. — Току-що подминахме една бензиностанция. Обърни.
Направих остър обратен завой, влязох в бензиностанцията и спрях до колонката. Изключих двигателя и слязохме от мотора.
Служителят седеше в малка бетонна сграда и ни наблюдаваше, обаче не помръдваше. Явно бензиностанцията бе държавна и се различаваше от всичко, което бях видял на юг от ДМЗ. Тук все още беше социализъм и добрата вест за капиталистическата алчност и потребителския пазар още не бе стигнала до земята на чичо Хо.
Завъртях ръчната манивела и Сюзан пъхна края на маркуча в резервоара.
— Върти по-бързо — каза тя.
— Въртя толкова бързо, колкото може един европейски социалист.
— Когато плащаме, двамата сме французи — предупреди ме тя.
— Bon.
Налях трийсет и пет литра в големия резервоар и погледнах сметката.
— Двайсет и една хиляди донга — казах аз. — Не е зле. Почти два долара.
— В стотици е, Пол — поправи ме Сюзан. — Двеста и десет хиляди донга. И пак е евтино.
— Добре. Ти плати.
Бензинджията се беше приближил и тя му каза:
— Bonjour, monsieur.17
— Comment sa va?18 — включих се и аз.
Виетнамецът не отговори на никакъв език, обаче се зазяпа в мотора, докато Сюзан броеше двеста и десетте хиляди донга с лика на чичо Хо. Посочих банкнотите и му казах:
— Numero uno hombre. — Само че май бях сбъркал езика и Сюзан ме срита в глезена.
Служителят ни изгледа, после пак се обърна към мотора. Качихме се и Сюзан му каза:
— Le tour de Hue a Hanoi.
Дадох газ и се чупих преди виетнамецът да разбере какво му говорим.
Продължихме на север по магистрала 1, после отбихме и си сложихме планинските шалове и кожените ушанки.
— Защо му каза „numero uno hombre“, по дяволите? — попита ме Сюзан.
— В смисъл, че чичо Хо е голяма работа.
— Това е на испански.
— Има ли значение? Ти си французойка, аз съм испанец.
— Понякога шегите ти не са подходящи за това положение.
Замислих се.
— Стар навик. Кашиците го правят, когато стане напечено. И ченгетата. Може да е нещо мъжкарско.
— Понякога тъпите ти забележки още повече усложняват положението — каза тя. — Например дето си казал на полковник Манг, че с Бил заедно сте учили в Принстън.
Беше в кофти настроение и се надявах, че е от мензис, а не от сутрешно гадене.
Магистрала 1 бе единствената голяма артерия север-юг в тази пренаселена страна и въпреки че не трябваше да има много движение заради празниците, като че ли половината население използваше двете смехотворни платна с лош асфалт. Не можехме да вдигнем над шейсет километра и всеки сантиметър от пътя беше истинско предизвикателство.