Выбрать главу

Всичко това изглеждаше добре на хартия, само че с агенти от различен пол винаги стоеше проблемът да си паднат един по друг. Така се беше случило с нас със Синтия. Карл обаче бе убедил колегите си, че Пол Бренър обича Синтия Сънхил, а Пол беше моногамен и се знаеше, че докато е на служба, общо взето си държи оная работа в гащите. От друга страна, Сюзан Уебър имаше връзка с Бил Станли, началник на сайгонското бюро на ЦРУ.

И накрая, Карл наистина го беше грижа за мен и бе искал да приема тази задача, заради кариерата ми и поради лични причини, отчасти свързани с моите обтегнати отношения със Синтия. Що се отнасяше до нея, нямах представа какво й е известно и какво са й казали, обаче бях готов да заложа половината си пенсия, че не са споменали на госпожа Сънхил за госпожа Уебър.

Минахме през земеделско градче, в началото на което видях табела с надпис „Йен Чау“. От двете страни на пътя имаше голям пазар и продавачите като че ли бяха главно планинци в традиционни носии. Под покривите на сергиите бяха паркирани много коли; шофьорите разговаряха, зяпаха дъжда и пушеха. От моята страна беше спрял тъмнозелен военен джип, ала брезентовият гюрук бе вдигнат и двамата мъже вътре пушеха, без да гледат към никого. Продължих.

Пътят направи няколко остри завоя и трябваше да намаля, за да не изгубя управление. Деретата бяха толкова дълбоки, че щях да падам дълго след като е изтекла валидността на визата ми.

Прекосихме планинско селце, разделено на две от изровена от дъжда клисура, над която имаше мост от дърво и стомана.

След около час дъждът поотслабна и пред нас видях признаци на цивилизация.

— Сон Ла — каза Сюзан. — Столицата на провинцията.

Влязохме в градчето Сон Ла, което приличаше на селище в Дивия запад. Покрай тясното шосе имаше няколко странноприемници и кафенета. Избелял дървен знак на френски сочеше към страничен път и пишеше „Penitentiaire“. Французите наистина майсторски избираха кофти места за затвори. Искам да кажа, в сравнение със Сон Ла Дяволският остров19 приличаше на Таити.

Обитателите на градчето приличаха на планинци в модерни дрехи и повечето носеха барети. Край пътя имаше стар френски бетонен километричен знак с надпис „Диен Биен Фу, 150 км“. Погледнах индикатора и прецених, че имам бензин за още стотина километра, може би по-малко.

— Искаш ли да спрем за бензин? — попита Сюзан.

— Не.

Продължихме през предградията на Сон Ла. Средствата на министерството на обществените строежи се бяха изчерпали и настилката се превърна в рядка смес от кал и асфалт. Моторът често поднасяше и буксуваше, а пътят постоянно се издигаше.

Пак се изкачвахме към високите хълмове. Пред мен се появи стена от мъгла и навлязох в нея. Усещането беше нереално, сякаш бях дал воля на въображението си и моторът летеше в бурния въздух.

— Това е проходът Фа Дин — каза Сюзан. — Спри, моля те.

Спрях и слязохме. Избутах мотора до брега на едно плитко поточе и свалих стойката. Бяхме оплискани с кал и се измихме в ледената вода, която се стичаше по скалите, после утолихме жаждата си.

Сюзан ми предложи целофановото пакетче със сушени плодове и аз поклатих глава. Тя хапна от плодовете, после запали цигара.

— Щом не ми говориш или ако ме мразиш, трябваше да ме оставиш да си отида — рече Сюзан.

Което си беше самата истина, обаче не отговорих.

— Дадох ти пистолета — продължи тя. — Какво повече мога да направя, за да ми повярваш?

— Имаш ли друго оръжие?

— Не.

Щеше ми се да я попитам дали е трябвало да ме очисти, ако станех проблем, само че не успях да се насиля да го направя и естествено, нямаше да получа искрен отговор.

— Искаш ли да поговорим? — попита Сюзан.

— Вече говорихме.

— Добре. — Тя хвърли цигарата си в потока и ми подаде целофановото пакетче. — Няма да мръдна от тук, докато не хапнеш нещо.

Не обичам плодове, даже сушени, обаче нещо ми се виеше свят, може би от височината. Взех пликчето и хапнах малко. После казах:

— Дай да видя картата. Тя ми я подаде.

— Как сме с бензина?

— От тук нататък повече ще се спускаме.

Сюзан застана до мен и погледна картата.

вернуться

19

Остров край Френска Гвиана, бивша каторга (1851–1951). — Б.пр.