Бе шест и петнайсет и слънцето залязваше зад планината на запад. Разстоянията в тази част на света не бяха големи, само че времето за пътуване заблуждаваше. Бяхме изминали близо хиляда километра, което трябваше да ни е отнело около осем часа по нормален път, ала след два дванайсетчасови пробега все още не бяхме стигнали.
Другият ден, четвъртък, беше официалният край на Тет, макар че всъщност празникът щеше да продължи до уикенда. Обаче ми хрумна, че може да открием село Бан Хин и дома на Тран Ван Вин, само за да ни кажат: „О, разминали сте се. Той е на път за Сайгон, където живее сега.“ И че господин Вин е управител на хотел „Рекс“ или нещо подобно.
— Приятно е да те види човек, че пак се усмихваш — каза Сюзан. — За какво си мислиш?
— Не ти трябва да знаеш.
— Ако те прави щастлив, и аз ще съм щастлива.
— Ако имах нещо в корема, щях да се издрайфам.
— Не се дръж гадно.
— Да тръгваме.
Качихме се на мотора и потеглихме на юг. Видях бетонен километричен знак, на който пишеше „Диен Биен Фу, 81 км“.
Сега бяхме западни туристи на път за френския еквивалент на Ке Сан и долината А Шау, виетнамския вариант на Йорктаун20, Термопилите, Армагедон и десетки други последни и окончателни битки, които всъщност бяха само прелюдия към първите изстрели на следващата война.
А що се отнасяше до моята приятелка пушачка, която си падаше да носи скрито оръжие, трябваше да разбера дали имам ангел хранител, или нещо по-опасно. Оръжието е като буболечките — щом видиш една, има още. А може би последната серия изповеди на госпожа Уебър бе цялата истина и нищо друго, освен истината. Е, не съм чак толкова доверчив.
Пътят беше кофти, затова тя ме прегърна с ръце през кръста. Все още бях бесен, обаче гладът и умората са чудесен лек срещу гнева. Тази жена можеше да шофира и да стреля, пък и знаеше езика, а из тия земи имах да мисля за достатъчно врагове, затова я потупах по ръката.
Тя погали корема ми и попита:
— Приятели ли сме?
— Не, обаче те обичам — отвърнах й.
Тя ме целуна по тила. Това ми напомни за адски голяма котка с много дълги зъби, която облизва уловената антилопа преди дай прехапе гърлото.
41.
На четирийсетина километра от Диен Биен Фу пътят стана още по-лош. Какво му беше на това място? Нямаше нито един пътен знак, мъглата се сгъстяваше и пречупваше лъча на фара. Започвах да губя ориентация.
— Хайде да спрем и да пренощуваме тук, Пол — предложи Сюзан.
— Къде?
— Тук. До пътя.
— Не виждам никакъв път.
Продължихме със средна скорост петнайсетина километра в час и моторът от време на време се олюляваше. След около два часа, някъде към десет, започнахме да се спускаме и след петнайсет минути стигнахме до обширна равнина. Не виждах много, обаче усещах откритото пространство и наоколо бяха пръснати светлинки. Сегиз-тогиз облаците се разкъсваха и бледата лунна светлина се отразяваше в нещо, което помислих за езеро, обаче после разпознах в него оризища. През 1968-а във Виетнам имаше много долини, носещи прозвището „Щастливата долина“, което означаваше, че патрулиращите сред хълмовете са щастливи да видят долината. Това беше Щастливата долина.
Пътят рязко зави надясно и от двете му страни видяхме колиби. Трябваше ми известно време, докато разбера, че сме в Диен Биен Фу. Отляво забелязах светещ надпис „Ресторант Нга Луан“, а отдясно имаше мотел, наречен „Диен Биен Фу“. Всичко това ми изглеждаше призрачно и си помислих дали не съм паднал от някоя скала и сега не съм във виетнамския рай.
— Май ще изберем мотел „Диен Биен Фу“ — казах на Сюзан, завих и спрях. Слязохме. Протегнах се и установих, че мускулите ми са напълно схванати. Докато вървях към вратата, ми се стори, че ще падна. Дори не успях да смъкна кожените си ръкавици.
— Ще поискат паспортите и визите ни и на Север не приемат отрицателен отговор, нито ще се задоволят с десетачка — предупреди ме Сюзан, преди да влезем.
— Е, като сме американци, това не значи, че сме лоши.
— От мотела ще пратят имената ни в министерството на държавната сигурност в Ханой и там ще разберат, че сме били тук.
— Разбирам. Но ми се струва, че ще стигнем в Ханой преди имената ни. Това е последният етап от пътуването, обаче ако искаш, можем да спим под звездите.
Тя се замисли за миг и видях опитната професионалистка, която преценяваше рисковете.
20
Град в югоизточна Вирджиния, където през 1781 г. генерал Корнуолис се предава на Вашингтон. — Б.пр.