— Je ne parle pas francais21 — отвърнах му.
Той явно се изненада, после ни огледа от глава до пети и попита:
— Американци?
— Канадци — поправих го аз. Това е подходящо прикритие за американци в някои части на света, където американците не са особено добре дошли. Да живее Канада.
— Дошли да види бойно поле? — попита виетнамецът.
Спомних си многобройните си прикрития и отговорих:
— Да. Аз съм военен историк, ботаник и ентомолог. Събирам пеперуди.
Въпреки волята си, Сюзан се усмихна. Помислих си, че й бе липсвал старият Пол Бренър и сега беше щастлива, че съм се завърнал.
— Дава един долар, моля, и аз разказва за битка — заяви младежът.
Сюзан му даде един долар. Все едно че пусна монети в джукбокс — той започна да дудне нещо полунепонятно и когато се запънеше на някоя английска дума, използваше френска, а когато френският станеше проблематичен, прибягваше до виетнамски.
Накратко, в началото на 1954-та десет хиляди френски войници, включително от Чуждестранния легион, и около три хиляди планински и виетнамски колониални части, установили поредица от укрепени позиции в долината, всички носещи имена на бивши любовници на генерал дьо Кастри. Тъй като бяха седем, останах впечатлен от френския главнокомандващ.
— Може би повече любовници, обаче той няма достатъчно войници — опита се да се пошегува виетнамският екскурзовод, както навярно правеше с всички туристи.
— Имаш право.
Младежът продължи и тъжната история приличаше на Ке Сан, само че французите не бяха разполагали със самолети и хеликоптери, за да неутрализират непреодолимата сила на петдесетте хиляди виетнамски войници, командвани от генерал Во Нгуен Гиап, същия, който бе планирал обсадата на Ке Сан и офанзивата „Тет“ през 1968-а и когото започвах да мразя или може би да уважавам.
— Хора на генерал Гиап пренася много стотици оръдия през хълмове и обгражда Диен Биен Фу — каза екскурзоводът. — Изстрелва много хиляди снаряд срещу французи. Френски полковник самоубива, кога пада хиляда снаряд. Той много изненадан.
Погледнах към хълмовете, през които бях минал предишната нощ. И аз щях да се изненадам. Едва бях докарал мотора до тук — стотиците артилерийски оръдия щяха да са истинско предизвикателство.
Във виетнамците има нещо, което ги прави невероятно търпеливи, трудолюбиви и упорити. Замислих се за Пътеката на Хо Ши Мин, за тунелите в Ку Чи, за мъкненето на стотици грамадни оръдия през местности, които бяха почти непроходими дори пеш.
— Копали ли са тунели и окопи тук? — попитах аз.
— Да, да, много, много километър — les tranchees. Вижда там? Les tranchees. Виетмински войник копае близо, напада Елиан, Ан-Мари, Франсоаз, Доминик, Габриел, Беатрис, Клодин.
— Ще нарека крепост на твое име — казах на Сюзан. — Форт Сюзан.
Екскурзоводът разбра и любезно се усмихна.
— Нарича форт на тази госпожа?
Сюзан извъртя очи нагоре и не отговори.
Виетнамецът ни разказа, че французите спуснали още три хиляди парашутисти в Диен Биен Фу, за да спасят обсадената армия. Накрая обаче, след два месеца, всичките тринайсет хиляди френски и колониални войници били убити, ранени или пленени, а според нашия екскурзовод виетнамските бойци били изгубили половината от своите петдесет хиляди души, ала спечелили войната.
— Французи имат достатъчно война — заключи той. — Френски войници прибира вкъщи.
Тази история ми звучеше познато, все едно се развиваше през 1968-а, а не през 1954-та, и тъй като никой във Вашингтон не си бе взел поука от Диен Биен Фу, предполагам, може да се каже, че американската война във Виетнам всъщност беше започнала тук.
— Две хиляди френски войник лежи тук — прибави екскурзоводът и махна с ръка към зеленчуковите градини, в които се виждаха биволи и виетнамки с мотики. — Французи построява паметник там. Вижда? Много французи идва да гледа. Идва и американци. Никога не виждал канадци. Харесва?
Помислих си, че през последните две седмици съм видял достатъчно бойни полета, за да ми стигнат до края на живота ми. Въпреки това се чувствах свързан с хората, които се бяха сражавали и загинали тук.
— Интересно е — отвърнах.
Беше четвъртък и до неделя трябваше да съм в Банкок. Чувствах се като повечето войници, на които остават само четири дни — параноично. Спомних си, че няколко дни преди да си замина моят взводен старшина прояви любезността да ми каже: „Не се обнадеждавай прекалено, Бренър. Партизаните имат още седемдесет и два часа да ти ебат майката.“