Сюзан даде фотоапарата си на екскурзовода и той ни снима до командния бункер на генерал дьо Кастри. Фотоалбумът трябваше да носи заглавието „Най-ужасната зимна почивка в живота ми“.
— Иска да види цяло бойно поле? — попита виетнамецът. — Аз показва. Един долар.
— Може би утре — отклоних предложението му. — Ей, как се забавлявате в тоя град?
— Забавлява? Какво това забавлява?
Чудех се как да закарам Тран Ван Вин в Ханой на мотор за двама, ако допуснех, че е жив и ще остане жив — и ако допуснех, че наистина трябва да го закарам в Ханой, което не знаех, за разлика от Сюзан. Хрумна ми, че тя може би ще пътува сама и не се налага да се тревожа. Въпреки това попитах:
— Кой е най-добрият път до Ханой?
— Ханой? Иска отива в Ханой?
— Да. Има ли влак? Или автобус? Може би самолет?
— Самолет. Автобус много опасно. Няма влак. Французи ходи самолет. Самолет не ходи утре, ходи samedi22. Но може би няма място за вас. Биет?
— Ами с кола и шофьор?
— Не. Сега Тет. Никой шофьор не отива Ханой. Lundi23 шофьор отива Ханой. Иска шофьор?
— Може би. Добре, благодаря за урока по история. Виетнамците са много смели.
Той се подсмихна, после посочи гърдите си.
— Онг умира тук. Разбираш? Grand-pere24.
— Разбирам.
Оставихме екскурзовода и закрачихме обратно към града по черния път. Минахме покрай един разбит танк и няколко френски бункера, обрасли с буренаци.
— Тук е някак по-тихо и по-достойно от Света на Виетконг и Света на ДМЗ — отбелязах аз.
— Северът е по-трезв и не е толкова комерсиализиран — отвърна Сюзан. — Освен това тук са си имали работа с французи, които са малко по-достойни и сериозни от някои наши сънародници в Света на Виетконг или „Апокалипсис сега“.
— Аз съм канадец.
— Почти не разбирах виетнамския на екскурзовода — осведоми ме тя. — Тук говорят друг диалект.
Обзе ме подозрението, че госпожа Уебър ме подготвя за някаква измама, ако се стигне до разговор с моя главен свидетел.
— Литературният език е същият — възразих аз. — Нали така?
Тя се поколеба.
— Почти.
— Добре. Вземи си химикалка.
Продължихме нататък.
— Какъв е планът сега? — попита Сюзан.
— Нашата обща свръзка в Хюе господин Ан ме посъветва да отида на пазара и да поговоря с планинците. Не ти ли каза?
— Каза ми.
— Та такъв е планът.
— Безпокоиш ли се какво може да се е случило с господин Ан?
— Да.
— Смяташ ли, че ще се пречупи, ако го разпитат?
— Всички се пречупват.
Тя не отговори.
Завихме по една улица в края на града. Имаше достатъчно туристи и не биехме на очи. Бяха предимно хора на средна или преклонна възраст, младежи нямаше. Отляво видях автогарата — стара сграда с два невероятно очукани автобуса отпред.
Сюзан забеляза, че гледам натам.
— Защо попита екскурзовода за транспорт до Ханой?
— Възможно е да реша да заведа свидетеля там. Не мога да взема мотора, освен ако ти не останеш тук.
— Вече трябва да ми кажеш името на селото, което търсим.
Ако й вярвах, това беше единственото нещо, което не знаеше и ако й го кажех, тя повече нямаше да има нужда от мен. Обаче моментът бе настъпил.
— Бан Хин. Намира се на трийсетина километра на север от тук. Ако нещо се случи с мен, продължи сама.
Тя не отговори.
Стигнахме до пазара, който представляваше частично павиран покрит участък.
Докато го обикаляхме, забелязах, че никой не рекламира шумно стоката си. Казах го на Сюзан и тя отвърна:
— Търговците на Север не са агресивни и нахални. Като бизнес дама, за мен северновиетнамците са безнадеждни.
— Можеш да свалиш прикритието си, госпожо Уебър.
— Трябва да се упражнявам за следващия мъж, с когото го прилагам.
Огледах се и забелязах, че се продават много морски свинчета, наред с невестулки, червени катерици и друг вкусен дивеч.
— Е, каква е версията ни? — попитах Сюзан. — Имаме роднини в Бан Хин, така ли? Или приятел, с когото си пишем от деца? Може би търсим място, където да се заселим, след като се пенсионираме?
— Остави на мен.
Цял сектор от пазара бе зает от планинци и тръгнахме натам.