— Взимам адреса на братовчеда на господин Вин в Диен Биен Фу, за да можем да му пратим писмото.
— Защо? Нали или ти ще убиеш господин Вин, или някой друг.
Сюзан не отговори.
Господин Вин ми се усмихна.
— Да се махаме от тук, преди да са се появили ченгетата — казах аз.
— Всичко е наред — отвърна тя. — Няма да повярваш, но господин Вин е окръжен партиен секретар. — Сюзан кимна към плаката на чичо Хо на стената. — Войниците няма да дойдат, освен ако господин Вин не ги повика.
Погледнах виетнамеца. Какъв късмет, да съм гостенин на главния комуняга в тоя окръг. Иначе, изглежда, искаше да помогне и ако Сюзан беше превела въпросите ми за случилото се в деня, в който бе видял капитан Блейк да застрелва лейтенант Хайнс, господин Вин щеше да отговори.
— Parlez-vous francais?31 — попитах го.
Той поклати глава.
— Поне мъничко? Ун рей?
Господин Вин не отговори.
— Е, може би вече трябва да си вървим, Пол, преди господин Вин да надуши нещо — каза Сюзан.
— Още не съм свършил.
— Остави го на мира.
— Кажи ми, Сюзан, защо е толкова важно да прикрият Едуард Блейк?
— Би трябвало по-внимателно да четеш вестниците, а и вече ти казах, Едуард Блейк има здрави връзки тук. Създал си е много приятели в ханойското правителство — сред новите хора, които искат да са в добри отношения е нас. Малко остава да се договори за залива Камран и да сключи търговски договор и сделка за петрол. Освен това ще се противопостави на Китай.
— И какво от това? Той е убиец.
— И какво от това? Той ще е следващият президент. Хората го харесват, военните го харесват, разузнавателната общност го харесва, бизнесмените го харесват. Басирам се, че допреди десет минути и ти си го харесвал.
Което си беше самата истина. Военен герой и така нататък. Даже майка ми го харесваше. Блейк бе хубавец.
— Добре, да допуснем, че Едуард Блейк е убил лейтенант Хайнс с основателна военна причина — казах аз. — Сега попитай господин Вин и без никакви глупости, какво е видял в оная сграда. Давай.
— Никога няма да узнаем причината и тя няма значение — възрази Сюзан. — А и господин Вин не я знае. — Тя се изправи. — Да вървим.
— Ти обаче я знаеш. Кажи ми я.
Сюзан тръгна към задната стена и сега беше много по-близо до пистолета от мен.
— Не искам да я научаваш — отвърна тя. — И без това вече знаеш прекалено много.
Господин Вин се опитваше да разбере какво става. И аз се изправих, без да откъсвам очи от нея. Тя знаеше, че зная къде отива.
— Пол… обичам те. Наистина. Затова не искам да знаеш повече, отколкото вече знаеш. Всъщност изобщо няма да спомена, че си се добрал до името Едуард Блейк.
— Само че аз ще го спомена. А сега го попитай каквото ти казах или сама ми го обясни.
— Няма. — Сюзан се поколеба. — Дай ми ключовете.
Извадих ключовете от джоба си и й ги подхвърлих. Тя ги хвана, погледна ме и каза нещо на господин Вин. Това го накара да се обърне към мен и да заговори.
Видях я да бърка под листата и да измъква пистолета. После го скри зад гърба си. Зачудих се дали изстрелът ще се чуе в селото. Или два изстрела.
— Убивал съм хора за родината си, вършил съм всякакви гадости за нея — казах й аз. — Чувала ли си старата поговорка „По-скоро ще предам родината си, отколкото своя приятел“? Някога не вярвах в това. Сега не съм толкова сигурен. Когато станеш на моя възраст, Сюзан, ще си спомниш този момент и може би ще го разбереш.
Спогледахме се и видях, че тя още малко и ще се разплаче, което не вещаеше нищо добро за моето здраве и за това на господин Вин.
Виетнамецът се беше изправил и ни гледаше.
Сюзан му каза нещо и той започна да събира вещите от масата. Искаше ми се да го спра, ала реших, че не бива — поради ред причини, не на последно място от които пистолетът.
Господин Вин върна албума на Сюзан, която го прибра в страничния джоб на ватираното си яке, после й даде брезентовата чантичка с писмата и нарядния списък, личните знаци, портфейла, венчалната халка и часовника, които също отидоха в джобовете й.