Възседнали на катърите, ние скоро напуснахме питомната земя и нагазихме дивата планина. Пътят се запровира през страшна дъбова гора и никъде почти нямаше да се види поне една полянка.
Султан и Арап вървяха на синджир. Ние — шест души ловци — бяхме с пушки. Бай Станчо, който беше аташиран към хайваните, носеше тежка брадва, закачена на ръката му.
Пътят криволичеше много, все покрай реката, все из доловете и затова възкачването не се усещаше. Само изрядко дохождаха някои стръмнини, които ни предаваха от баир на баир.
След два часа път стигнахме първата поляна, стръмна, тревиста и хлъзгава, от която се надничаше в тъмно и страшно ушелие от гора, бука до бука.
Бай Иван даде команда да спрем. След като закусихме добре с дванадесет пържени яребици, които носехме, и като пихме от хубавото вино на бай Иван, той ни поведе из тъмното ушелие, постави ни на пусия, даде ни наставления и изчезна с двете кучета.
V
Аз останах самичък в един дълбок дол, между високите стройни буки. Гората мълчеше. Леки мъгли се свиваха от върхищата и се спущаха надолу. Някакви ситни, едвам забележими птички бързо подскачаха от клон на клон и с тънък писък се обаждаха една след друга. В дола тихо бълбукаше малко поточе и едвам се виждаше под дебелия пласт от червена букова шума, която покриваше навсякъде земята.
Скоро през буките, като по жици, се донесе далечният и усилен лай на кучетата. Тоя лай ту глъхнеше, ту наново екваше и едно далечно ехо го повтаряше. После пак всичко се потаи. Гората млъкна и кучешкият лай не се повтори.
Някой предпазливо повика. Аз излязох по малката пътечка.
— Видя ли го? — попита развълнуван бай Станчо, който с брадва в ръка пасеше добичетата по-горе.
— Какво?
— Глиган! Зададе се отгоре като бивол. Тю да му се не види, защо не взех пушката! Не съм ловец, ама на такава сгода щях да го преметна.
Аз нищо не бях видял.
Скоро дойде и бай Иван. Той разправи, че кучетата открили сърни, но ги прогонили далеч.
— Да вървим — каза той, — те ще се върнат.
Натоварихме се отново и тръгнахме нагоре. Тук вече пътят стана стръмен и не можеше да се язди. Попадали от бурите, грамадни гниещи трупи на буки лежаха навред и често препречваха пътя. Бай Иван непрестанно викаше кучетата. Те не идваха. Най-после той ни остави и се изгуби из гората да ги търси.
На мръкнало стигнахме на местността свети Спас, северно от върха Богдан. Заваля ситен дъжд и гъсти мъгли се спуснаха ниско над гората. Установихме се в малката сграда-оброчище, дето по огъня, който бе кладен вътре, изглеждаше, че са нощували и други. Запушихме прозорците със суха папрат, разчистихме боклуците, напостлахме пак суха папрат наоколо и накладохме буен огън. Добичетата се подслониха под малкия навес, а ние насядахме около огъня.
Скоро се чу силният глас на бай Иван и след него нервен кучешки лай. Ние пак наскачахме с пушките и навлязохме в гората. Лаят наближаваше, звънтеше близо, бързо и рязко, но скоро се отдалечи и съвсем изчезна.
Бай Иван дойде уморен и почна пак да се ядосва. Така и така повикал кучетата, защо ги пак пуснал? Сега кой знае къде ще отидат. Той вика, стреля, дюдюка, но напразно. Кучетата не дойдоха.
Стана студено. Тежка мъгла сгъсти нощния мрак, дъждът се усили и ние се прибрахме на почивка около буйния огън. От винцето на бай Иван беше останала непокътната цяла голяма бъклица и затова ядът на бай Иван скоро мина. Той се утеши, че кучетата ще се върнат и ще ни намерят, както много пъти са го правили, и до късно се разправяха чудните ловджийски истории.
Ние заспахме един по един около пламтящия огън.
През нощта излезе вятър. Гората зарева. Сякаш стомилионна тълпа викаше изпод земята.
Рано сутринта бай Иван стана.
— Брей, момчета, помнете ми думата — ще хванем сърна. Нощеска сънувах, че улових една кадъна за ръката.
Още не бяхме се приготвили за тръгване, от гората се понесе силен мъжки вик. Скоро на поляната изскочи Генчо от С., с когото се срещнахме на хановете в село Махалата. Той вчера цял ден ни търсил. Дошъл сам, защото другарят му бил болен. Генчо водеше и гонче.
Върнахме се по същия път. На избраното място бай Иван пак ни постави на пусия и пуснахме Генчовото куче. Тоя път аз стоях в един дълбок дол между два отвесни като стена хълма, които бяха толкова близо един до друг, че върховете на буките от единия и другия си подаваха ръце. Дълго и трудно слизах по хлъзгавата шума, докато стигна определената канара, на която трябваше да пазя. На нея не ми беше удобно, аз слязох под нея на друга, оттам на трета, докато се намерих в подножието на една мъхната, колосална пирамида от грамадни камъни. Тук бе тихо, хладно и страшно. Цареше тайнствено грозно мълчание. Казваха, че тук имало мечка. Заозъртах се плахо наоколо и проверих пушката дали е пълна с едри сачми. Погледнах зад мен — под канарата зееше страшна тъмна дупка, а пред вратата й — чисто, прибрано, няма нито клонче, нито шумчица, сякаш някоя млада булка беше помела.