Войникът вече се връщаше, но се спря, обърна се и погледна към прозореца.
— Не знам, г-н старши, Ганю гаче ли е. Ганю, ти ли си бе?
Часовоят на прозореца не отговори.
— Той е, Ганю. Мълчи и се хили…
Войникът си легна, сламата наоколо зашумя.
— Хей, земляк — каза той весело, като се обръщаше пак към часовоя на прозореца, — хубаво да вардиш, да не дойдат турците, че ще ни изловят живи…
Пак стана тихо и Малинчев затвори очи. Какъв сън го унася — като че го люлеят на люлка. „Слава богу, каза си той, вън нищо не се чува, защо да ставам?“ И преди да заспи, той пак си спомни за снощната вечер.
— В случай, че ще трябва да отстъпите — беше казал ротният ще заемете селото, като го приспособите за отбрана. Знаете как става, нали? Ще укрепите крайните къщи, ще направите засеки из улиците. А джамията — и той погледна голямата каменна сграда, — джамията може да ви служи за редюит.
„Защо редюит? Какво значи то? Не е ли редут?“ — мислеше си Малинчев и заспиваше.
Не мина много време и той пак се събуди. Часовоят на прозореца си стоеше все тъй, както по-рано. В нищо не беше изменил положението си, не беше сякаш помръднал и пак тъй поизвърнат, гледаше навън. „Браво на Ганя, мислеше си Малинчев, стои на постл си, както трябва. Добро момче е той, Ганю.“ Искаше да му каже нещо, да го похвали, но тъй му се спеше! Спря само погледа си още веднъж на прозореца. Отвън идеше мека, бледа светлина, пропита с тишина, със сън. Тая светлина спираше само на прозореца, не можеше да освети дори часовоя. Лицето му не се виждаше добре, но изглеждаше, че се усмихва.
Зашумя пак сламата и Малинчев отвори очи: друг войник беше станал, отиде до прозореца, посегна и взе манерката, изправена тъй, че всеки лесно можеше да я види. Чуха се жадни, бързи глътки.
— По-малко пий! — викна му Малинчев. — Кой си ти?
— Аз, г-н старши. Проданов Илия.
— Земляк! — обади се друг войник и по гласа се разбра, че е същият, който по-рано беше ставал. — Я дай и на мене да си наквася малко устата.
Обадиха се и други войници и поискаха да пият. Малинчев не можа да се стърпи, поиска и той. Но в манерката бяха останали само няколко капки.
— Изпили сте я! Изпихте водата на момчето! — разсърди се Малинчев. — Дайте му манерката!
Войникът отиде до прозореца и остави манерката.
— Аркадаш, прощавай! — каза той. — Изпихме ти водата. Ганю, хей, Ганю! Продумай бе!
— Да не е заспал? — обади се Малинчев.
— Какво заспал! Гледа ме като котарак и се хили. Пустия му Ганю!…
Легнаха си всички и се умълчаха. Изведнъж се зачуха някакви странни гласове, гласове на много хора, едни пискливи и тънки, други по-гърлести и след тях бодро и високо се чуваше нещо като „хо-хо-хо!“ — сякаш се провикваха някои.
— Каво е туй? — каза Малинчев.
— Четвърта дивизия е — обади се един войник. Днес е дошла, ей там е зад баира. Войниците играят хоро. Аз още снощи ги чух.
В същия миг гласовете, които бяха замлъкнали се чуха отново, но сега по-ясно. Като че плачеха пеленачета, други гласове се смееха, чуваше се пак същото „хо-хо-хо!“ И всичко това се объркваше, сливаше се и се проточваше в зловещ и страховит вой.
— Чакали вият! — каза Малинчев. — За каква четвърта дивизия ми разправяш ти, не чуваш ли? Чакали!…
Воят на глутницата стана по-ясен, по-близък и отведнъж спря, като че пресечен от нещо. Никой от войниците не продума. В прозореца се белееше същата мека и тиха светлина. Часовоят стоеше неподвижен и като че се усмихваше.
Мина се час, мина се повече. Започна да се разсъмва. Малинчев се събуди, искаше да си отвори очите, но клепачите му сякаш бяха се залепили. Все още го унасяше на сън. Изведнъж той чу:
— Я виж, виж… на прозореца…
Малинчев скочи, скочиха и войниците. На прозореца, където сега се белееше и светеше зората, седеше, пак тъй, както бяха го гледали през нощта, не часовоят, не Ганю, а турски войник! Той беше облегнат, почти паднал въз стената, лицето му беше черно, подпухнало, очите изцъклени, пушката му беше на колената. Ни един мускул не трепваше у него. Стоеше като вдървен.
Двама-трима войници се спуснаха нататък, едич дигна пушката си, ножът се издигна и светна, но веднага се отпусна надолу.
— Умрял е, г-н старши!
— Убит. Не, не е убит. Няма кръв.
— Хъм, гледай… Умрял, както си стоял… Тогава някой измежду войниците извика:
— А! Той от холера е умрял!
— Излизайте навън! — извика Малинчев. Всички грабнаха раниците и пушките си и един през други избягаха навън.
Месец по-късно седмина от дванайсетте войници, които бяха преспали в джамията, между тях и Малинчев — те бяха пили от манерката на турчина, — излязоха от болницата и пеши тръгнаха да търсят полка си. Всички бяха прекарали холерата, вече оздравели, само че още слаби и затуй вървяха бавно и се подпираха на тояги, като старци. Много често седяха да си почиват. Тогава Малинчев, със същата оная усмивка, която не липсваше от лицето му, казваше: