Д-р Сондърз се усмихна. Започваше да разбира капитан Никълз. Оказа се човек, за когото ежедневието на честния живот беше малко монотонно. За да противодействува на депресията, която му причиняваше диспепсията, той трябваше да подобрява вкуса на живота си с мошеничества. Така кръвта му започваше да тече по-бързо, чувствуваше здравословното си състояние по-добро — когато се забъркваше в престъпление, ставаше изключително жизнен. Повишеното внимание, което отделяше тогава, за да се пази от враговете си, изместваше от мислите му процесите на плачевното му храносмилане. Ако д-р Сондърз не можеше да проявява съчувствие, то за сметка на това пък проявяваше необикновена търпимост. Не мислеше, че е негова работа да възхвалява или да осъжда. Можеше да разпознава кой е светец и кой — злодей, но и в двата случая разсъжденията му бяха изпълнени с все същото студено безразличие.
— Едва не избухнах в смях, като си представих как стоя на ъгъла — продължи шкиперът — и се каня да отплавам, без дори да се преоблека, да си взема приборите за бръснене или четката за зъби. Не са много хората, готови да го сторят, без да дават пет пари.
— Не са много — съгласи се докторът.
— После си представих физиономията, която старата щеше да направи, когато Райън й съобщеше, че съм отплавал. Просто я виждах как ще се завлече в Кейптаун с първия кораб. Изобщо нямаше да може вече да ме открие. Този път се бях отървал от нея. Кой би си помислил, че нещата ще се обърнат така? И то когато вече смятах, че едва ли ще доживея до другия ден. Ако това не беше провидението, не зная какво име да му дам.
— Неведоми са пътищата господни.
— Аз ли не знам това? Възпитан бях като баптист — „Нито едно врабче няма да падне…“26 — знаеш го по-нататък. Непрекъснато се убеждавам, че точно така става. Та след като бях почакал известно време там — цял половин час, зададе се кола и спря до мене. — Скачай вътре — каза Райън и потеглихме. Пътищата около Сидни са ужасно лоши и подскачахме нагоре-надолу като тапа по вода. Райън караше много бързо.
— Ами провизии и всичко останало? — попитах аз Райън.
— На борда има — каза той. — Достатъчно, да ти стигне за три месеца.
Не знаех накъде караше. Беше тъмно, нищо не се виждаше; сигурно наближаваше полунощ.
— Пристигнахме — съобщи той и спря. — Излизай.
Излязох, той излезе след мене. Угаси фаровете. Разбрах, че сме близо до морето, но не виждах на ярд пред себе си. Райън носеше фенерче.
— Върви след мене — каза той — И гледай в краката си.
Известно време вървяхме. Надолу водеше някаква пътечка. Доста леко вървя, обаче два-три пъти едва не се преметнах презглава. „Остава само да си счупя някой крак тука“, мислех си. Като стигнахме и усетих под краката си брега, не ми стана по-весело. Водата се виждаше, обаче всичко друго беше черно. Райън подсвирна. Някой извика в отговор откъм водата, но едва чуто, нали разбираш, и Райън светна с фенерчето, за да покаже къде сме. После чух плясък от весла и след минута се появи лодка с двама чернокожи. Качихме се вътре с Райън и потеглихме. Ако имах двадесет лири в себе си, не бих заложил много от тях на шансовете, че отново ще видя Австралия. Сякаш съм бил много щастлив там. Гребахме около десет минути, мисля, и тогава спряхме отстрани на кеча.
— Как ти се вижда? — попита Райън, като се качихме на борда.
— Тъмно е. Ще ти кажа сутринта.
— Сутринта ще бъдеш в открито море — каза Райън.
— Кога ще дойде бедният млад инвалид — попитах аз.
— Не след дълго — каза Райън. — Слез в каютата, запали лампата и поразгледай наоколо. Ще пием по бутилка бира. Ето ти кибрит.
— Дадено — казах аз и слязох долу.
Не се виждаше добре, обаче аз се ориентирах инстинктивно. И не слязох толкова бързо, че да не мога да се огледам назад. Подуших, че Райън се канеше да направи нещо. Видях, че светна три-четири пъти с фенерчето. „Здрасти — помислих си аз. — Значи, някой чака“ — но дали на брега или в морето, не можех да кажа. После Райън дойде долу и аз поразгледах наоколо. Той измъкна бутилка бира за себе си и бутилка за мене.
— Луната скоро ще изгрее — каза той. — Духа приятен лек бриз.