— Отивам да си легна — каза тя.
Пожела лека нощ на всички. Фред седна зад доктора да наблюдава играта. Междувременно, след като свършиха един робер, спряха. Старият „Форд“ беше пристигнал да вземе гостите и мъжете се натовариха. Когато стигнаха града, колата спря, за да остави доктора и Ерик в хотела, после продължи с другите двама за пристанището.
XXII
— Спи ли ви се? — попита Ерик.
— Не, още е рано — отговори докторът.
— Елате у дома да пийнем по чаша преди лягане.
— Добре.
Докторът не беше пушил две-три вечери и възнамеряваше да го направи сега, но нямаше нищо против да го отложи за по-късно. Да отложиш едно удоволствие, означава да го увеличиш. Тръгна с Ерик по пустата улица. Хората в Канда си лягаха рано и не се виждаше жива душа. Докторът вървеше, като леко подскачаше, и на всяка огромна крачка, правена от Ерик, правеше две. С късите си крака и леко издаденото напред шкембе той представляваше малко смешна гледка до спокойно крачещия гигант. До къщата на датчанина имаше не повече от двеста ярда, но когато пристигнаха докторът беше малко задъхан. Вратата не беше заключена — на острова, където нито имаше къде да се скриеш, нито как да се отървеш от крадени вещи, хората не се бояха особено от крадци. Като отвори вратата Ерик влезе пръв, за да запали лампата. Докторът се отпусна в най-удобния стол, докато Ерик донесе чаши, лед, уиски и сода. На мъждивата светлина на парафинената лампа с късо подстриганата си посивяла коса и с румения цвят на страните си докторът приличаше на възрастно шимпанзе; малките му ясни очи святкаха също като маймунски. Само глупак би сметнал, че от тези очи може да убегне лицемерието, а един вероятно мъдър човек би проумял, че те биха разпознали искреността дори ако е неумело прикрита зад тромаво държание. Личеше, че докторът не приема думите на хората според външната им изява, колкото и удачна да е тя, макар че само дяволита усмивка издаваше мислите му; обаче честността, колкото и да бъде наивна, както и истинското чувство — колкото и грубо изявено да е то, биваха възнаграждавани от доктора с леко иронично и самодоволно, но същевременно — търпеливо и добронамерено благоразположение.
Ерик наля на госта и на себе си.
— А имало ли е госпожа Фрит? — попита докторът. — Може би е починала?
— Да, почина миналата година. От сърце. Беше мила жена. Майка й била новозеландка, но по външен вид тя беше типична шведка. Истински скандинавски тип: висока, едра и руса, като богиня от Rheingold62. Старият Сван казваше, че на младини била по-хубава от Луиз.
— Луиз е наистина много красива млада жена — каза докторът.
— Беше ми като майка. Не можете да си представите колко беше любезна. Прекарвах цялото си свободно време у тях, а когато не отивах по няколко дни, защото се боях да не злоупотребявам с гостоприемството им, тя сама идваше да ме вземе. Нали знаете, че ние, датчаните, смятаме холандците за доста скучни хора с тежък характер, затова къщата на Фритови беше за мене направо божия благословия. Старият Сван се радваше, че може да разговаря с мене на шведски — Ерик се засмя. — Забравил го е почти изцяло — говори наполовина шведски, наполовина английски, сегиз-тогиз добавя малайски и японски думи. Отначало ми беше трудно да го разбирам. Странно как човек може да забрави родния си език. А аз винаги съм харесвал английския. Полезно ми беше, че водех дълги разговори с Фрит. Необичайно е в такова място да срещнеш човек, образован като него.
— Чудех се как изобщо е дошъл тука.
— Бил чел за острова в някаква стара книга за пътешествия. Казвал ми е, че още от дете искал да го види. Странно е, че си бил втълпил, че това е единственото място в света, където би живял. А ще ви кажа и нещо още по-странно — бил му забравил името, не можел да открие книгата, където го бил прочел; спомнял си само, че е някакъв отдалечен остров сред островна група между Целебските острови и Нова Гвинея, че морето там мирише на подправки и че има големи мраморни дворци.
— Прилича повече на нещата, за които човек чете в „Хиляда и една нощ“, а не в книга за пътешествия.
— Обикновено точно това очакват да видят на Изток.
— Да, в повечето случаи — промърмори докторът.
Той си помисли за изящния мост, прехвърлен над реката във Фу-Чжоу. Движението по река Мин беше много голямо: плоскодънните големи джанки с очи, нарисувани на носовете, за да могат да виждат пътя; упани63 с навеси от палмови листа, леки симпани64 и пухтящи моторни лодки. По шлеповете живееха неспокойните жители на речната област. В средата на течението върху един сал двама мъже — голи, с по една набедрена превръзка, ловяха риба с корморани. Това беше такава гледка, че човек можеше понякога да загуби и час, за да ги наблюдава. Рибарят пускаше птицата във водата; тя се гмуркаше и хващаше риба; когато се покажеше на повърхността, мъжът я издърпваше с вързаната за крака й връв; после, докато птицата сърдито се бореше с него и пляскаше с крила, той я улавяше за гърлото и я караше да изплюе рибата, която е глътнала. В крайна сметка, корморанът също беше обикновен рибар, който ловуваше по своя си арабски начин, а така му се отдаваше необикновена възможност да преживее изумително приключение.
62
„Рейнско злато“ — опера 1852 г. от Р. Вагнер на литературна основа от скандинавския и немския епос. — Б.пр.