— Осмелявам се да кажа, че не е било загуба от световно значение — усмихна се докторът. — Но сигурно трудолюбивият автор е бил вбесен.
— Значи нямате високо мнение за Фрит?
— Все още не го разбирам напълно.
— Толкова много съм научил от него. Вечно ще му бъда благодарен. Когато дойдох тука, бях направо хлапе. Бях завършил университета в Копенхаген, у дома винаги сме имали културни интереси, баща ми беше приятел на Георг Брандес65, поетът Холгер Драхман66 често идваше в къщата ни, първият, който ме накара да чета Шекспир, беше Брандес, но въпреки това бях доста невеж и ограничен. Чрез Фрит разбрах вълшебството на Изтока. Нали знаете — някои хора идват тука, а не виждат нищо. „Това ми бил Изтокът?“ — казват те. И се връщат у дома. Фортът, до който ви заведох вчера представлява само няколко порутени сиви стени, обрасли в бурени. Никога няма да забравя първия път — когато той ме заведе там. Думите му доизградиха руините, по назъбените стени се появиха артилерийски оръдия. Когато ми каза как ден след ден губернаторът е карал хората си да изпитват потискащ страх, защото туземците, по характерния за Изтока тайнствен и странен начин, чрез който успяват да научат някои неща, преди изобщо да има възможност те да бъдат научавани, си шепнели, че Португалия е сполетяна от ужасна беда, как губернаторът със страх очаквал кораба, който носи вести; най-после корабът пристигнал и той прочел писмото, което гласяло, че крал Себастиан67 със своята прекрасна свита от благородници и царедворци е бил унищожен в битката при Алкасар68; как сълзите се стичали по набръчканите му страни — не само защото кралят бил намерил своята жестока смърт, но защото губернаторът предвиждал, че поражението ще струва на Португалия свободата й; че този богат свят, който те открили и завладели — тези безбройни острови, които шепа храбреци били извоювали, за да направят страната си още по-силна, ще трябва да минат във властта на чужденци — тогава, ако щете ми вярвайте, усетих буца на гърлото си и за момент не виждах нищо, понеже очите ми бяха замъглени от сълзи. И не само това. Той ми разказа и за Златната Гоа69 — голямата столица на Изтока, забогатяла от плячки, за Малабарското крайбрежие, за Макао, Ормуз и Басра. Думите му представяха някогашния живот така просто и ясно, че оттогава насам виждам Изтока само като минало, което съществува в бъдещето. Когато си мисля за тези дребни мургави момчета от страна, не по-голяма от моята родина Дания, които чрез неописуемата си храброст, сърцатост и пламтящото си въображение са държали половината свят, намирам, че е велико да бъдеш мъж. Тези времена са отминали, сега казват, че Златната Гоа е само едно потънало в сиромашия село; но ако е вярно, че единствената истинска действителност е духът, то в известен смисъл мечтата за тази империя, за неописуемата храброст и сърцатост продължава да съществува.
— Нашият господин Фрит е черпил младежта с прекалено силно вино — промърмори докторът.
— Бях опиянен — усмихна се Ерик, — но от това опиянение на сутринта не ме болеше глава.
Докторът не каза нищо. Беше склонен да мисли, че последствията от това се проявяват след време и че могат да бъдат много опасни. Ерик отпи от уискито.
— Бях възпитан като лютеран, но когато отидох в университета, станах атеист. Беше на мода, а и аз бях много млад. Когато Фрит започна да ми говори за Брама, просто свих рамене. По цели часове седяхме на верандата горе в плантацията. Фрит, жена му Катерин и аз. Най-вече говореше той. Тя казваше само по някоя и друга дума, но го слушаше, вперила в него изпълнени с обожание очи, докато ние двамата спорехме. Темите се сменяха често и беше трудно да се следят, но нали си представяте — той беше много убедителен, в идеите му има много красота и величие; това беше в унисон с тропическите лунни нощи, с далечните звезди и шума на морето. Често съм се чудил дали в това не се крие още нещо. Нали ви е ясно какво имам предвид — това беше в унисон и с Вагнер, и с пиесите на Шекспир, и с лириката на Камоенш. Понякога изгубвах търпение и си казвах — този човек е празна мелница. Притесняваше ме, че пие повече, отколкото е полезно за здравето му, че толкова се грижи да яде добре, че когато трябва се свърши някоя работа, винаги намира извинение да не я върши той. Но Катерин вярваше в него. А тя не беше глупава. Ако той се преструваше, тя не би живяла с него двадесет години, без да го разбере. Смешно беше, че той можеше да е така охранен и същевременно има такива възвишени мисли. Чувал съм го да говори за неща, които никога няма да забравя. Понякога се отнасяше далече в мистичните далнини на духа — нали разбирате какво искам да кажа? Там никой не можеше да го последва, само можеше да гледа в захлас от земята, обзет от възторг. А той прави понякога изумителни неща. В деня, когато старият Сван скъса ръкописа му — плод на едногодишен труд, цели две песни от „Лузиадите“, като видяха какво се беше случило, Катерин се разплака, а той само въздъхна и отиде да се разхожда. Когато се върна, донесе на стареца, който беше доволен от дяволията си, но все пак малко уплашен, бутилка ром. Вярно, че го беше купил с парите на Сван, но няма значение. „Не се притеснявай, старче — каза му той, — голяма работа, че си скъсал дузина листа; и без това те бяха една илюзия, не си струваше да ги препрочитам; истинската действителност остава, а тя не може да бъде унищожена.“ И на другия ден се залови отново със същата работа.