— Разбира се, че членувам в профсъюза — каза той. — Само исках да ви подразня.
— Къде е картата ви? — попита тя с делови тон.
— В джоба ми. Но сега не мога да я извадя. Тоя тежък сандък ми пречи. Слезте с мен долу до колата и ще ви я покажа.
— Свалете сандъка — изкомандува тя.
— Но защо? Нали ви казвам, че имам карта.
— Свалете сандъка и толкоз. Няма да позволя на един стачкоизменник да взема този сандък. Засрамете се от себе си, дангалак такъв! Крадете хляба на честните хора. Защо не влезете в профсъюза да станете човек?
Лицето на Мери Кондън беше побледняло и тя очевидно беше страшно разгневена.
— Като си помисли само човек: такъв юначага, пък става предател на своята класа! Сигурно умирате да постъпите в полицията, та при следващата стачка да можете да стреляте по стачкуващите колари. Пък, кой знае, може би вече сте на служба в полицията? От вас това може да се.. .
— Стига де, това е вече много! — Бил тръшна сандъка на пода, изправи се и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. — Нали ви казах, че исках само да ви подразня. Ето, гледайте!
В ръката си държеше редовна профсъюзна карта.
— Добре, приберете я — каза Мери Кондън. — и друг път не се шегувайте.
Лицето й се проясни, като видя с каква лекота той метна големия сандък на рамото си, и тя със светнали очи огледа едрата му гъвкава фигура. Но Бил не забеляза това. Беше зает със сандъка.
Следващия път срещна Мери Кондън по време на стачката на работниците от пералните. Наскоро основали свой съюз, те още нямаха опит и бяха помолили Мери Кондън да ръководи стачката им. Фреди Дръмънд бе предусетил какво се готви и бе изпратил Бил Тотс да влезе в профсъюза им и да разучи положението. Бил вече работеше в пералнята. В деня на стачката бе предложено на мъжете първи да оставят работата, за да дадат кураж на момичетата. Бил се случи близо до вратата на гладачното отделение, когато Мери Кондън понечи да влезе. Отговорникът на цеха, едър и як мъж, препречи пътя но Той съвсем не искаше неговите момичета да оставят работата си и бе решил да отучи Мери Кондън да се меси в чуждите дела. И когато Мери се опита да се промъкне край него, я хвана с месестата си ръка за рамото и я Отблъсна. Тя се огледа и видя Бил.
— Хей, Тотс — извика тя, — ями помогнете. Искам да вляза.
Бил трепна, приятно изненадан. Бе запомнила името му от профсъюзната карта. Само миг и отговорникът отхвръкна от вратата, крещейки яростно нещо за правата и закона, а в това време момичетата зарязаха машините. До края на тази кратка, но успешна стачка Бил остана край Мери Кондън като верен адютант и куриер, а когато стачката завърши, се завърна в университета, за да се превърне пак във Фреди Дръмънд и да се чуди какво намира Бил Тотс в тази жена.
За Фреди Дръмънд нямаше никаква опасност, но Бил се бе влюбил. В това не можеше да има съмнение и именно този факт послужи като първо предупреждение за Фреди Дръмънд. Добре, той си беше свършил работата и можеше вече да сложи край на приключенията. Нямаше нужда повече да прекосява Прореза. Новата му книга „Тактика и стратегия на работническата класа“ беше почти готова — оставаха му само последните три глави, а материал за тях имаше вече достатъчно.
Освен това стигна до заключението, че за да се утвърди здраво като Фреди Дръмънд, са му нужни по-тесни връзки с хората от неговата среда. Следователно беше време да се ожени и той напълно съзнаваше, че ако Фреди Дръмънд не се ожени, Бил Тотс положително ще стори това, а до какви усложнения ще се стигне тогава, е страшно дори да се помисли.
И тъй на сцената се появи Катрин Ван Ворст. Тя също беше завършила колеж, бе дъщеря на най-богатия професор, декан на факултета по философия. Когато направиха и обявиха годежа, Фреди Дръмън з, реши, че бракът му ще бъде изгоден във всяко отношение. Студена и спокойна на вид, аристократична и благотворно консервативна, Катрин Ван Ворст, макар нелишена от темперамент, беше въздържана не по-малко от Дръмънд.
Наглед всичко вървеше добре, но Фреди Дръмънд все още го привличаше зовът на „дъното“, все още го мамеше волният, безгрижен, неутежнен с отговорности живот в южната половина на града. Денят на сватбата наближаваше и Фреди Дръмънд разбираше, че вече достатъчно е беснял, но си мислеше колко хубаво би било да се хвърли пак в този живот, да стане още веднъж онзи симпатичен момък и нехранимайко, преди да се оттегли окончателно в сивите
аудитории и безбурния семеен живот. Изкушението беше още по-силно, защото последната глава на „Тактика и стратегия на работническата класа“ стоеше недописана, тъй като му липсваха някои съществени данни, които бе пропуснал да събере.