Филип К. Дик
На Земята е прекалено скучно
Силвия се усмихваше, плъзгаше се по пътечката в нощния полумрак между бодливите рози, теменужките и маргаритките и под леките й крака поскърцваше тихо чакъла, а въздухът наоколо се изпълваше с опияняващия аромат на току-що окосената трева. Звездите блестяха и се отразяваха в бистрите локви, които момичето ловко заобикаляше, когато се насочи към склона зад стената от груб кирпич. Огромните кедрови дървета се бяха устремили към небето и равнодушно отбягваха изящната фигурка с развяващи се коси и пламнали очи, която пробягваше край тях.
— Почакай ме — викна след нея Рик и се запромъква по почти непознатия му път. Силвия бягаше напред без да се оглежда. — Спри! — завика той яростно.
— Не мога… закъсняваме. — Внезапно момичето се оказа пред Рик и го задържа. — Провери джобовете си — каза тя и очите и заблестяха. — Метала изхвърли! Ти знаеш, че те не го понасят.
Момчето пъхна ръце в джобовете си и намери в палтото си три монети с различна стойност.
— Ето! Вземи.
— Така! — Силвия ги хвана и захвърли в тъмните дебри на водните лилии. Парченцата метал раздвишиха листата с характерен шум и изчезнаха. — Нещо друго да имаш? — тя разтревожено го хвана за ръка. — Те вече пристигат. Имаш ли още нещо подобно, Рик?
— Часовника. — Рик издърпа ръката си от нетърпеливото момиче. — Да не мислиш, че ще го захвърля някъде в храстите!
— Тогава, сложи го на слънчевия часовник или на стената… или в хралупата. — Силвия отново избяга напред. До него долетя възторженият й глас. — Изхвърли табакерата си, ключовете, колана… нали има медна тока… и въобще каквото се сетиш, че е от метал. Ти сам знаеш, те ненавиждат металните предмети. Побързай! Закъсняваме!
Рик я следваше с мрачен поглед.
— Добре де, магьоснице.
От тъмнината се чу гневния глас на Силвия:
— Не говори това! Не е истина. Ти си чул разни клюки и глупости от сестрите ми и майка ми и…
Думите й бяха прекъснати от новопоявил се шум. Някъде отдалеч зазвуча нещо прилично на шумоленето на огромни листа попаднали в яростта на зимна буря. Нощното небе оживя от яростните удари. Този път те се приближаваха необикновено бързо. Изглежда бяха изгладняли и нетърпението не им позволяваше да чакат.
Страхът овладя момчето и то се спусна да настигне Силвия.
В зелената си рокличка тя приличаше на тънко стебълце, което се извиваше сред трептяща маса. Силвия ги отблъскваше с едната си ръка, а с другата се опитваше да отвори крана. Вихърът на размахани криле и налитащи тела я огъваше като нежна тръстика. За миг тя изчезна от погледа му.
— Рик! — донесе се гласът й. — Ела! Помогни ми! — Тя се опитваше да ги изтласка настрани и да се освободи. — Те ще ме задушат с масата си!
Рик си проби път през стената от ослепителна белота към чешмата. Те жадно пиеха кръв от дървения кран. Той притисна до себе си Силвия и усети колко е изплашена. Тялото й трепереше. Той не я пусна до мига в който яростта им и жаждата им не утихнаха.
— Те са гладни — въздъхна Силвия.
— Малко идиотче, защо отиде сама напред! Те можеха да те изпепелят!
— Знам това. Те могат всичко което пожелаят.
Тя се разтрепера. Изглеждаше уморена и изплашена.
— Погледни ги — прошепна тя и в гласът и прозвуча благоговение. — Колко са големи, какъв размах на крилата им! И те са напълно бели, Рик. Безупречни! Съвършени! В нашият свят няма подобно нещо. О, колко са огромни, чисти и прекрасни.
— Разбира се, те чакат кръв на агънце.
Когато от всички страни запляскаха криле косите на момичето се разрошиха и закриха лицето й. Те си отиваха шумно издигайки се в небето. По-точно не нагоре, а надалеч. Обратно в света си, от който бяха доловили миризмата на кръв. Но не само тя ги привличаше. Те дойдоха и заради Силвия.
Сивите очи на момичето се разтвориха щшироко. Тя се протегна нагоре към излитащите бели същества. Едно от тях внезапно се насочи към тях. Тревата и цветята се превърнаха в пепел, когато ослепителните бели езици на пламъците прореваха с кратък вихър. Рик се дръпна назад. Светещата фигура надвисна над Силвия, сякаш се спря и изчезна с глухо хлопване. Така си отиде и последният белокрил гигант. Въздухът и земята изстинаха до тишина и мрак.
— Извинявай — прошепна Силвия.
— Никога вече не го повтаряй. — От полученият удар Рик бе като вцепенен. — Никак не е безопасно…
— Понякога се забравям, Рик. Извинявай. Не исках да ги пускам толкова близо. — Тя се опита да се усмихне. — За пръв път от няколко месеца съм така непредпазлива. Откакто за пръв път те доведох тук. — Някакво жадно и диво изражение премина през лицето й. — Ти видя ли го? Каква мощ! Какъв пламък! И той дори не ни докосна. Той само… само ни погледна. И всичко се запали, всичко наоколо!…