Настъпи тишина.
— Ти си им нужна — с жалък вид каза Еверет. — Те са… като мухи сини, бръмчащи, кръжащи, чакащи те. И те зовят да тръгнаш с тях.
— Защо не? — Сивите очи на Силвия заблестяха и страните и почервеняха от удоволствие и възхищение. — Ти ги видя, татко. И знаеш какво значи това. Преображение! От калта в божество!
Рик излезе от кухнята. В гостната двете й сестри бяха замрели разтревожени и любопитни. Мисис Еверет стоеше безучастно и гледаше с каменно лице и унили очи през прозорците с очила в метални рамки. Тя демонстративно се извърна, когато Рик мина край нея.
— Какво стана? — запита го Бети Лу и шепотът й бе напрегнат. Тя минаваше петнадесет години, беше слаба и плоска, бузките й бяха вдлъбнати и от главата и падаха коси с цвета на мишка. — Силвия никога не ни взима със себе си.
— Нищо не е станало — отсече Рик.
Ярост изкриви безжизненото лице на момичето.
— Лъжеш! Вие двамата бяхте през нощта в градината и…
— Не говори с него! — прекъсна я майка й. Те изгони двете момичета от гостната и хвърли на Рик поглед пълен с ненавист и страдение и бързо се обърна отново.
Рик отвори вратата към мазето и включи светлината. После бавно се спусна в студеното и влажно бетонирано помещение, където немигащата слаба лампичка бе увиснала на прашен проводник.
В единият ъгъл се виждаше голяма печка с огромни кюнци за горещия въздух. До нея се търкаляше воден котел и лежаха съндъци с книги и стари списания, овехтяла мебел и всичко това покрито с дебел слой прах и паяжина.
До стената в дъното стоеше миещата машина, сушилнята, а също така помпа и хладилника на Силвия.
На тезгяха Рик взе чука и два тежки гаечни ключа. Той се промъкна към сложната система резервуари и тръби. Тогава внезапно отгоре на стълбата с чашка кафе в ръка се появи Силвия.
Тя бързо се спусна при него.
— Какво правиш? — попита тя и внимателно се взря в него. — Защо ти е този чук и тези ключове?
Рик хвърли обратно инструментите на тезгяха.
— Помислих си, че всичко може да се реши от един път.
Силвия застана пред него.
— Аз мислех, че поне ти си разбрал. Те винаги са били част от живота ми. Когато за първи път те взех със себе си, ми се стори, че ти видя…
— Не искам на никого да те давам — изръмжа Рик, нито на този свят, нито на другия. Няма да те пусна.
— Това не значи да ме даваш! — очите й се превърнаха на тесни цепки. — Ти дойде да разрушиш и разбиеш всичко. Само да се обърна за миг и няма да остане здрав… така ли?
— Точно така!
На лицето на момичето гнева се смени със страх.
— Ти искаш да ме приковеш за това място? Аз трябва да тръгвам… Изминах част от пътя. Тук се задържах прекалено дълго.
— Нима не можеш да почакаш? — гневно извика Рик. Той не можа да скрие отчаянието си. — Нали това така или иначе ще стане?
Силвия повдигна рамене, обърна се, скръсти ръце и плътно сви устни.
— Ти искаш винаги да останеш червей. Червей, мъничък, пухкавичък, пълзящ, извиващ се.
— Ти си ми нужна.
— Ти не си ми господар! — Тя яростно се обърна. — Не желая да си губя напразно времето.
— В главата ти се въртят само възвишени мисли — грубо каза Рик.
— Разбира се — тя сякаш малко се поотпусна. — Извинявай, Рик. Спомни си Икар. Ти също искаш да летиш. Знам това.
— Но когато му дойде времето.
— А защо не сега? Защо да чакаме? Ти страхуваш ли се? — Тя ловко се плъзна край него, като хапеше потрепващите си червени устни. — Рик, искам да ти покажа нещо. Но първо ми обещай… че на никого няма да кажеш.
— Какво?
— Обещаваш ли? — тя го докосна с ръка по усните. — Трябва да съм предпазлива. Това струва цяла торба пари. Никой не знае за това. Направили са го в Китай… всичко показва натам.
— Изгарям от любопитство — каза Рик и същевременно го обхванаха различни предчувствия. — Покажи ми го.
Като се разтрепера от вълнение Силвия изчезна в тъмнината зад огромния гъргорещ хладилник и сплетените покрити с лед тръби. Той чу как тя започна нещо да дърпа. Раздеде се скърцане от придвижването на нещо обемисто.
— Виждаш ли това? — Силвия тежко дишаше. — Дай ръка, Рик. Това нещо е тежко… от дърво и бронз, метална обшивка. Ръчна изработка. Полирано е навсякъде. А резбата!… Погледни я! Не е ли прекрасно!
— Какво е това? — хрипкаво произнесе Рик.
— Моят пашкул — простичко каза Силвия.
Тя се отпусна на най-близкия денк и като се усмихваше щастливо, допря главата си до полирания дъбов ковчег.
Рик я хвана за ръцете и я изправи на крака.
— Ти не трябва да седиш до този ковчег в мазето с… — той се спря и я погледна. — Какво ти става?