Над главата му се плъзгаха прозрачни парчета мъгла, които закриваха понякога луната. Небето приличаше на обширна пустинна равнина, без топлина и живот, съсредоточила в себе си смъртоносния студ на дълбокия космос, без слънчеви лъчи и живи същества. Рик гледаше нагоре, докато не го заболя шията. Равнодушните звезди надникваха и отново се скриваха зад разпокъсаното покривало. Там имаше ли още нещо? Силвия ги интересуваше… Тя беше вече при тях!
Зад него нещо почти безшумно зашава. Рик просто го почувствува, поиска да се обърне и тогава изведнъж от всички страни оживяха дърветата и храстите. Сякаш се изправиха на картонени крака и започнаха да треперят и ходят, а сенките им се мятаха наоколо. Нещо се движеше сред тях без шум, бързо решително и… изчезна.
Те се появиха.
Той ги усети. Те не даваха на силата и огъня си да се прояват. Студени безучастни статуи, строени между дърветата и затъмняващи с величието си гигантските кедри, чужди на него, чужди на света му, явили се тук от любопитство и по навик.
— Силвия! — отчетливо признесе той. — Къде си?
Отговор не последва. Вероятно сред тях я нямаше. Почовствува се нелепо. Безформено петно проплува с белотата си край легена, падникна или надвисна над него за миг и мигновено изчезна. Въздухът над кръвта завибрира, когато друг очакван гигант го огледа и отново затихна, щом онзи изчезна.
Паниката овладя Рик. Те отново го напущаха. Отиваха си в собствения свят. Легенът бе отхвърлен — те не се интересуваха от него.
— Чакайте — тихо измърмори той.
Няколко бели сенки се спряха. Момчето се запъти към тях, като се страхуваше от трепкащата грамада. Ако само един от тях се докосне до него, той ще се превърне в тъмна купчинка пепел. И на няколко крачки от тях той се спря.
— Вие знаете какво искам — каза той. — Искам тя да се върне. Не трябваше да я взимате.
Отговорът беше мълчание.
— Вие сте прекалено жадни — продължи той. — Вие направихте грешка. В края на краищата тя би дошла при вас. Тя се готвеше за това.
Черната мъгла зашумя. Като отговор на гласа му сред дърветата се задвижиха и запулсираха мъждукащи фигури.
„Вярно“ — донесе се далечен и безлик звук, който премина край него, от дърво на дърво, без цел и насоченост. После убит от нощния вятър, той умря като неясно ехо.
Рик се успокои. Те бяха останали, виждаха го, слушаха го, очакваха какво ще каже.
— Мислите ли, че това е правилно? — изрече той. — Тук я чакаше дълъг живот. Ние се канехме да се оженим, да имаме деца…
Отговор не последва, но момчето почувствува нарастващо безпокойство. То внимателно се вслушваше, но нищо не можеше да долови. Накрая разбра, че между тях възникна спор и се поведе борба. Напрежението нарастна. Появиха се още светещи фигури. Облаците и ледените звезди не се виждаха през тях. Глутницата им се увеличаваше с нови екземпляри.
— Рик! — раздаде се глас наблизо, треперещ и плаващ обратно в тъмнината край дърветата и мокрите храсти. Той едва го чуваше, думите изчезваха още при произнасянето им. — Рик… помогни ми да се върна…
— Къде си ти? — опита се да я открие той. — Какво мога да направя?
— Не зная — гласът й едва се различаваше от вълнението и болката. — Аз не разбирам нищо. Стана нещо неправилно… Те сигурно са разбрали, че аз… вече поисках да си тръгна. Аз не исках!
— Знам — каза Рик. — Стана случайно.
— Те са ме чакали. Ковчегът, легенът… но това се случи прекалено рано.
През огромното разстояние, което разделяше двата свята, той пое нейния ужас.
— Рик, аз размислих. Искам да се върна.
— Това не е толкова лесно.
— Знам. Рик, времето на тази страна тече по друг начин. Аз си тръгнах толкова отдавна, струва ми се, че твоя… свят едва се помръдва. Изминаха години…
— Само седмица — уточни Рик.
— Ето тук се крие тяхната грешка. Нали не ме виниш в нищо? Те знаят, че нещо не е в ред. Тези, които са виновни понесоха наказанието си, но това не може да ми помогне.
Страданието и страхът така измениха гласа й, че той едва го разбираше.
— Как да се върна?
— Те не знаят ли?
— Казват, че това е невъзможно — гласът й потрепера. — Те разрушиха тялото ми… изгориха го, превърнаха ме на пепел. Не остана нищо, в което да се преместя.
Рик въздъхна дълбоко.
— Застави ги да намерят друго решение. Това е по силите им. Нима те наистина не могат? Те са те взели прекалено рано… и са длъжни да те върнат. Това е техен дълг.
Белите сенки разтревожено се размърдаха. Конфликтът сред тях нарастваше. Те не можеха да постигнат съгласие. Рик неуверено се дръпна няколко крачки назад.
— Казват, че било опасно — донесе се отнякъде гласът на Силвия. — Веднъж се опитали да направят нещо подобно — тя се опита да се справи с гласа си. — Връзката между твоя и този свят е много непостоянна. Премества се прекалено голямо количество свободна енергия. Силата, която използуваме, всъщност, не е наша. Това е единна енергия, обуздана и контролирана.