Заведението беше безмълвно. На улицата цареше пълен покой. Над всичко бе надвиснала тежка тишина. Автоматът мълчеше. Хората на бара не помръдваха. Само някакъв случаен камион премина с трясък. Но прозорците му бяха плътно затворени.
Рик се осмели да вдигне поглед — пред него стоеше Силвия. Тя гледаше край него с празни очи. Ръцете си беше скръстила, над ухото се намираше жълтия молив и косите й бяха събрани в стегнат кок. И навсякъде пред него се намираха други Силвии. Половината от тях дремеха, някои четяха. Приличаха си като две капки вода, но бяха облечени с различни дрехи.
Рик се добра по-някакъв начин до колата си. След половин час границата на щата беше зад гърба му. Студената, но ярка слънчева светлина блещеше по росните покриви и тротуари, когато преминаваше през малките и непознати градчета.
Той видя ранобудните работни хора по блестящите от чистота сутрешни улици. Те вървяха по двама, по трима и крачките им отекваха в пълната тишина. На автобусната спирка те се събираха на групи. А ставащите от сън, закусващите, умиващите се, обличащите се в къщи бяха още повече. Стотици, хиляди, безброй — легиони. И в същото време кръгът се разпространяваше и разширяваше!
Рик напусна този град. Колата забави скоростта, когато кракът му изпусна педала… Двама души минаваха през равното поле. Те носеха книги — деца на път за училище. Пълни двойници, еднакви и неразличими. Край тях възбудено бягащи радостно кучето и не забелязваше нищо.
Те останаха назад.
Появи се нов град. Строгите кули на небостъргачите се очертаваха ясно на небесния фон. Деловите улици бяха изпълнени с шум и движение. Някъде в центъра Рик пресече търкалящата се граница на кръга и се измъкна извън него. Многоликостта смени безбройните фигури на Силвия. Сивите очи и тъмнорусите коси отстъпиха място на многочислен поток мъже и жени, деца и възрастни от всички възможни външности.
Излезе вън от града и се понесе по шосето с четири платна. Но в края на краищата той намали скоростта. Беше уморен. Тялото му се тресеше като от треска. Той беше шофирал в продължение на дълги часове.
Жизнерадостен дългокос младеж в кафяви панталони и светъл пуловер вдигна пред него палеца си. Рик спря и отвори предната врата.
— Качвай се — каза той.
— Благодаря, приятел — момчето се намърда вътре и докато се наместваше, Рик набра отново скорост. Той хлопна вратата и с благодарност се отпусна на седалката. — Тук е така топло и приятно да се стои.
— Надалеч ли отиваш? — заинтересува се Рик.
— А, чак до Чикаго. — Момчето се усмихна нерешително. — Не си мисля, разбира се, че ще ме докарате до там. Но дори да е малко, аз ще ви бъда много благодарен. — Той с любопитство огледа Рик. — А къде всъщност отивате?
— Където ми видят очите — каза Рик. — Аз ще те закарам до Чикаго.
— Та това са двеста мили!
— Прекрасно — възхити се Рик, преустрои се в лявата страна и увеличи скоростта. — А ако ти хареса Ню-Йорк, ще те закарам и там!
— Вие добре ли сте? — момчето неспокойно се дръпна от него. — Аз, разбира се, съм Ви много благодарен, но… — той замълча нерешително. — Имам предвид, че не бих искал заради мен да променяте маршрута си.
Рик се съсредоточи на шосето и ръцете му здраво хванаха волана.
— Аз карам бързо, не забавям и не спирам.
— Бъдете внимателни — разтревожи се момчето. — Не искам да се окажа в някоя авария.
— Плюя на всичко това.
— Но така е опасно. Ами ако се случи? Прекалено е рисковано.
— Ти не си прав — мрачно измърмори Рик, без да откъсва поглед от шосето. — Това си заслужава риска.
— Но ако нещо се случи… — той нерешително прекъсна и след миг продължи: — Аз бих могла да се загубя. Това беше така лесно. Всичко е така неустойчиво. — Гласът трепереше от безпокойство и страх. — Рик! Моля те…
Момъкът се обърна рязко.
— Откъде знаеш името ми?
Момъкът се сви на четири и се прилепи до вратата. Лицето му стана меко, заприлича на разтопен восък, сякаш бе загубило очертанията си и се бе слепило в безформената маса: „Аз не искам да се връщам — каза той, — но аз се страхувам. Ти не си видял това пространство между… Там няма нищо друго освен енергия, Рик. Той го е преодолял отдавна-отдавна и никой не знае как“.
Гласът прескочи на висок и чист дискант. Косите постепенно станаха тъмноруси. Ясните и сиви очи гледаха изплашено Рик. А той с изтръпнали ръце натисна кормилото и си наложи да не мърда. Постепенно скоростта спадна и колата премина в десния ред.