В четвъртия месец след смъртта на Кикута Исаму дванайсетгодишният Отори Шигеру пристигна да види майка си, както правеше веднъж седмично, откакто бе напуснал къщата, в която бе отгледан, и бе заминал да живее в крепостта като наследник на своя баща. Къщата бе построена на неголяма площ близо до мястото, където се сливаха двете реки близнаци, обкръжаващи град Хаги. Стопанствата и горите на другия бряг принадлежаха на семейството на майка му. Къщата бе построена от дърво, опасана отвсякъде с веранди, заслонена с дълбоки стрехи. Най-старата й част бе със сламен покрив, но дядо му бе разпоредил построяването на ново крило с втори етаж и покрив с дъсчици от дървесна кора, със стая на горния етаж и стълба от полиран дъб. Макар че му оставаха още няколко години до пълнолетие, Шигеру носеше окачен на пояса си къс меч. Тъй като посещението при майка му в известен смисъл се считаше за официален случай, този ден той бе облечен подобаващо, с герба на Отори, изобразяващ чапла, върху гърба на връхната си дреха с широки ръкави и свободни панталони под дългата роба. Отнесоха го до къщата й в полиран в черно паланкин6 със страни от преплетени тръстики и намаслени копринени завески, които той никога не спускаше. Предпочиташе да язди — Шигеру обожаваше конете — но тъй като бе наследник на клана, от него се очакваха известни официалности и той се подчиняваше безпрекословно.
Във втори паланкин го придружаваше неговият учител Ичиро — далечен братовчед на баща му, който отговаряше за обучението му още от четиригодишната му възраст, когато бе започнал да изучава четмо, писмо с четка, история, поезия и класиците. Носачите на паланкина минаха тичешком през портите. Всички стражи пристъпиха напред и паднаха на колене, когато паланкинът бе оставен на земята и от него слезе Шигеру. Той прие поклоните им, свеждайки леко глава, и после изчака почтително Ичиро да се измъкне от своя паланкин. Човек, водещ заседнал живот, учителят му вече страдаше от болки в ставите, които затрудняваха всеки поклон. Старецът и момчето застинаха за миг, вперили поглед в градината, внезапно обладани от една и съща радост. Азалиите вече почваха да цъфтят и храстите бяха обагрени в алено. Около декоративните езера перуниките искряха в бели и морави цветове, а наскоро разлистилите се овошки сияеха в своите свежи зелени премени. През градината течеше малък поток и под прозрачната му повърхност проблясваха червено-златисти шарани. Откъм срещуположния край на градината долиташе тих плисък — звукът от реката при отлив, а на фона на аромата на цветята се долавяше познатият мирис на тиня и риба.
В зида имаше сводесто отверстие, през което потокът се вливаше в реката отдолу. Шигеру забеляза, че решетката от преплетени бамбукови стебла, която обикновено препречваше отвора, за да не позволява на безпризорните кучета да влизат в градината, сега бе дръпната встрани. Момчето се усмихна вътрешно, спомняйки си как самият той бе излизал по същия начин на речния бряг. Сигурно Такеши си играеше отвън, по всяка вероятност увлечен в битка с камъни, а майка му се ядосваше заради него. По-късно Такеши щеше да бъде смъмрен, задето не е готов, облечен в своите най-хубави одежди, за да поздрави своя по-голям брат, но после и майка му, и брат му бързо щяха да му простят. Мисълта за предстоящата среща с по-малкия му брат изпълни Шигеру с приятно нетърпение.
Чийо го посрещна с „добре дошъл“ откъм верандата и щом се обърна, той видя една от прислужниците коленичила до нея върху дъските с купа вода, готова да умие нозете им. Ичиро въздъхна с искрено задоволство и с широка усмивка, каквато никога не се появяваше на лицето му в крепостта, пое към къщата, но преди Шигеру да успее да го последва, отвъд градинския зид се разнесе вик и прецапвайки през водата, пред тях се появи Ендо Акира. Целият беше в кал, а върху челото и шията му се виждаха рани, които кървяха.