— Той не беше въоръжен… и беше гол също като теб сега! Когато се облече отново, ми се стори, че е по-разумно да преговарям с него.
— Тохан никога не удържат на думата си — измърмори Такеши. — Не бива да му вярваш.
Кийошиге викна отвън:
— Господарю Шигеру?
— Влез, ела при нас — възкликна Шигеру, когато Кийошиге се появи на прага. — Ще вечеряме заедно.
— Вече се уговорих да хапна с Китано Тадао. Мислех, че господарят Такеши може да дойде с нас.
— Не, искам да вечерям с по-големия си брат — възкликна Такеши — и да чуя за подвизите му.
— Шигеру няма да ти каже нищо — рече Кийошиге. — Твърде е скромен. Ела с мен и аз ще ти разкажа какъв герой е и колко го обичат хората.
— Значи ще ме оставите сам? — възкликна Шигеру, опъна се във водата и с наслада си помисли за сън.
— Не точно.
В гласа на Кийошиге прозвуча нещо, което го накара да застане нащрек. Такеши неволно имитира брат си, опъна се по същия ленив начин, вдигна ръце, сплете пръсти и ги положи под главата си.
— Ще остана с теб — рече той, но в този момент Шигеру вече казваше:
— Иди с Кийошиге, Такеши. Присъствието ти ще е чест за Тадао. Така е правилно.
Кийошиге го подкани:
— Ела, ще ти разкажа как Садаму удуши собствените си ястреби!
— Макар че всъщност ти не го видя — отбеляза Шигеру.
— Така е, само че Комори и другите мъже от Чигава ми го описаха.
Такеши седна и впери поглед в Кийошиге.
— Удушил е собствените си ястреби? Но защо?
— Вероятно защото го бяха отвели при Леговището на човекоядеца.
— Трябва да чуя това — Такеши изскочи от водата, впръсквайки Шигеру. — Нали нямаш нищо против?
— Това е, което трябва да сториш. Бъди вежлив с Тадао. Не искаме да почне да тъгува за Инуяма.
Щом Кийошиге и Такеши тръгнаха, Шигеру се облече в лека памучна роба и се върна в жилището си, наполовина с очакването да прекара нощта сам, но и с предчувствието за още нещо… той сам не знаеше какво. Но пулсът му се бе ускорил, а във вените му бяха плъзнали тръпки не само от горещата вода.
Беше почти мръкнало. При външната врата и в голямата стая бяха запалени лампи, от които бледите багри на цветята по изрисуваните прегради блещукаха в сумрака на фона на златистата повърхност. Очите на чинките25 блестяха сред цветовете, все едно бяха живи. В нишата бе поставена клонка жасмин и ароматът й изпълваше стаята.
Докато изуваше сандалите си, редом с жасминовия мирис Шигеру долови и друг — на парфюмирани коси и дрехи. Спря за миг, за да се наслади на изживяването, на очакването за удоволствие, тъй силно и всепроникващо като самото предстоящо удоволствие.
Тя беше казала да поставят лампите така, че да осветяват лицето й. Позна я незабавно — бялата кожа, очите с форма на върбов листец, изпъкналите скули, които отнемаха от красотата й, но й придаваха характер, който по някакъв начин засилваше обаянието й — Акане, дъщерята на зидаря. Чу тихото шумолене на дрехите й, когато тя се поклони доземи и рече едва чуто:
— Господарю Отори.
Той седна пред нея с кръстосани крака. Тя се надигна и рече:
— Дойдох да благодаря на владетеля Отори за милостта му към мен и моята майка. Вие почетохте баща ми в смъртта. Задължени сме ви завинаги.
— Моите съболезнования за смъртта на баща ти. Мостът е едно от чудесата на Средната провинция, достойна прослава на клана Отори. Неговата смърт я усили, затова реших, че трябва да бъде ознаменувана.
— Семейството ми ви праща дарове… нищо особено — храна и вино. За мен би било твърде голяма чест, но ще ми позволите ли да ви ги поднеса сега?
Единственият му инстинкт бе да протегне ръка, да я докосне, да я притисне в обятията си, но едновременно с това искаше да се отнесе към нея с нужната вежливост, да прояви уважение към скръбта й. Искаше да опознае жената, която бе изплакала в онзи миг, когато баща й бе зазидан в своята гробница, а не просто наложницата, която накрая щеше да му се отдаде, защото бе проявил желание да я има.
— Ако ги споделиш с мен — отвърна той. Сърцето му блъскаше в гърдите.
Акане се поклони отново и се отправи на колене към вратата, където повика тихо прислужницата. Гласът й бе мек, но тонът й бе властен и категоричен. Няколко мига по-късно той чу тихите стъпки на обутите в чорапи нозе на прислужницата; двете жени размениха няколко думи. После Акане се върна с поднос храна и вино, купички и плоски съдини.