Струва ми се, че разбирах причината — беше ред на Маккарън да разкаже своята приказка.
Вече десет години идвах доста редовно в зданието с номер 249Б на източната Трийсет и пета улица. По мой особен начин си мислех за тази антика като за „мъжки клуб“. Ала и досега не съм сигурен, че това е така и все се чудя как тази мисъл излезе на първо място.
През нощта, когато Емлин Маккарън разказа своята история — историята за Начина на дишане — имаше повече от трийсет членове на клуба и само шест от тях излязоха във ветровитата и студена нощ. А помня годините, когато тук имаше едва осем пълноправни членове, останалите бяха двайсет, може би и повече.
Предполагах, че Стивънс знае как е станало всичко това; единственото нещо, в което бях сигурен, беше това, че Стивънс е тук от самото начало, няма значение кога е то… и си мислех, че Стивънс е по-стар, отколкото изглеждаше. Много, много по-стар. Имаше слаб бруклински акцент, но въпреки това беше така непоколебимо коректен и убийствено педантичен като че е английски иконом от трето поколение. Неговата сдържаност беше част от често влудяващия ни чар, а тънката му усмивка приличаше на заключена и закована врата. Никога не съм виждал летописи, дори и да ги пазеше. Никога не съм виждал списък на задълженията — задължения нямаше. Никога не съм викан при секретаря на клуба — секретар не съществуваше и в номер 249Б на източната Трийсет и пета улица нямаше телефони. Там нямаше кутии от бял мрамор и черни топки, а клубът, ако това беше клуб, никога не е имал име.
За първи път дойдох в клуба (ще продължа да го наричам така) като гост на Джордж Уотърхауз. Той ръководеше адвокатската фирма, в която работех от 1951 година. Моето издигане във фирмата — една от трите най-големи в Ню Йорк — беше непрекъснато, ала изключително бавно. Бачках здравата, бях работен кон, нещо като перфоратор… но нямах плам, нямах талант. Виждал съм хора, започнали по времето, когато се дипломирах, те вървяха с огромни крачки, докато аз продължавах да тепам и това не ме изненадва.
Уотърхауз и аз си разменяхме шеги на задължителната вечеря, която даваше фирмата през октомври и имахме малко повече срещи от есента на хиляда деветстотин шестдесет и …… година, когато той се появи в моя кабинет в началото на ноември.
Това само по себе си беше доста необикновен случай и ми навея мрачни мисли (уволнение), които се уравновесиха с шеметни други (неочаквано повишение). Беше смайващо посещение. Уотърхауз се подаде на вратата, значката „Фи Бета Капа“ блесна спокойно на ревера му и той подхвана учтиво общи приказки, нищо такова, което да е обосновано или има някакво значение. Изчаках да свърши с шегите си и започнах по делата: „А сега накратко за тоя Кейзи“ или „Помолиха ни да привлечем вниманието на кмета към Салкович за…“ Сякаш нямаше никакви дела. Той погледна часовника си, каза, че му било приятно да си побъбрим и трябва да си върви.
Още бях бледен и тъпеех, когато той се обърна и каза ненадейно:
— В четвъртък вечер се отбивам в едно място, нещо като клуб. Повечето от хората са големи боклуци, но някои от тях са приятна компания. Имат хубава изба, ако това ти харесва. От време на време някой разкаже интересна история. Защо не дойдеш някоя вечер с мен, Дейвид? Като мой гост.
Започнах да търся отговор — даже и сега не съм съвсем сигурен какво беше това. Предложението ме изненада. Издадох звука „моментен порив“, но в неговите ледено сини англо-саксонски очи под белите гъсти вихри на веждите нямаше „моментен порив“. И ако не помня какво точно му отговорих, то е, защото си помислих, че неговото празно и объркващо предложение е от вида, който съм очаквал от него.
Елън реагира със забавно раздразнение. От петнайсет години работех с Уотърхауз, Карден, Лоутън, Фрейзър и Ефингам и беше съвсем ясно, че не мога да очаквам повишение над средното ниво, в което се намирах; втълпи си, че за фирмата това е евтина подмяна на златния часовник.
— Старци, които разказват истории от войната и играят покер — каза тя. — Една такава вечер и трябва да си щастлив в читалнята, докато те пенсионират, предполагам… о, ще ти налея двойно с лед.
Тя ме целуна сърдечно. Сигурно е прочела нещо по лицето ми — бог ми е свидетел, тя ме познава добре след толкова години, прекарани заедно.
През следващите седмици не стана нищо интересно. Когато си спомня за особеното предложение на Уотърхауз — наистина особено, защото идваше от човек, когото срещах не повече от десетина пъти годишно и когото виждам в обществото на увеселения три пъти годишно, включително и на вечерята на компанията през октомври — предположих, че съм сгрешил за израза в очите му относно неговото официално предложение и го забравих. Или съжалявах за това. Но той — човек към седемдесетте, все още с широки рамене и атлетичен вид — дойде при мен един късен следобед. Тъкмо навличах палтото си, стиснал чантата с колене. Каза ми: