Успокоих я, доколкото можех. Нямах причини да напускам града, нямаше семейства, които да посетя през празниците. Майка ми почина преди две години и имах само една леля, стара мома, която живееше в Калифорния… но пътуването с влака не ми понася, казах на мис Стансфийлд.
— Винаги ли сте самотен? — попита тя.
— Понякога. Обикновено съм много зает. Вземете това. — Надрасках на лист хартия телефонния си номер и й го подадох. — Когато започне раждането, обадете ми се.
— О, не, не мога…
— Искате ли да използвате Начина на дишане или да попаднете на някой касапин, който ще ви помисли за луда, когато пуснете локомотива?
Тя се усмихна леко.
— Добре, убедихте ме.
Ала есента напредваше, месарите започнаха реклама на техните крехки и сочни пържоли, а духът й все още беше неспокоен. Помолиха я да напусне старото място, където живееше по времето на първата ми среща с нея, и тя се премести във Вилидж. Така беше по-добре за нея. Намираше си някаква работа. Сляпа жена с добри доходи я нае за лека домакинска работа, след която да й чете произведенията на Джин Статън Портър и Пърл Бък. Жената живееше на първия етаж в сградата на мис Стансфийлд. Тя имаше оня цъфтящ, розов вид, който имат повечето здрави жени през последните три месеца от бременността. Но на лицето й беше паднала сянка. Аз й говоря, тя ми отговаря… а веднъж, когато изобщо не отговори, вдигнах глава от бележките, които вписвах в картона, и я видях да се взира в снимката до дипломата ми със странен, замаян поглед. Усетих как се надига онзи хлад… и отговорът й, който нямаше нищо общо с въпроса, не ме успокои.
— Имам чувството, че съм прокълната, доктор Маккарън. Понякога то е много силно.
Глупава, мелодраматична дума. И въпреки това на езика ми се въртеше: Да, и аз чувствам същото. Подтиснах го, разбира се; лекар, който каже такова нещо, трябва да продаде инструментите и книгите си и да стане каналджия или каменоделец.
Казах й, че тя не е нито първата, нито последната бременна жена, която си въобразява такива неща. Обясних й, че това чувство се среща толкова често, че лекарите го наричат „Синдром на долината на сенките“. Вече го споменах тази вечер, струва ми се.
Мис Стансфийлд кимна съвсем сериозно. Помня колко млада изглеждаше този ден и колко голям беше коремът й.
— Зная това — каза тя. — Усещам го. Но това, което чувствам, е съвсем различно от подобно усещане. Другото чувство нараства. Глупаво е, но не мога да се отърва от него.
— Опитайте се — посъветвах я. — Това не е хубаво за… Но тя беше далеч от мен. Отново гледаше към снимката.
— Кой е на снимката? — попита тя.
— Емлин Маккарън — опитах се да се пошегувам. Шегата прозвуча твърде слабо. — Преди гражданската война, когато беше малък.
— Не, аз ви познах, разбира се. — Питам за жената. Личи си по полата и обувките. Коя е тя?
— Казва се Хариет Уайт — казах аз и си помислих: И нейното лице ще бъде първото, когато дойдеш да раждаш детето си. Студената тръпка се върна — тази ужасна пълзяща безлична тръпка. Гледах нейното каменно лице.
— И какво ще рече тоя надпис на пиедестала? — попита тя, сякаш сънуваше или беше изпаднала в транс.
— Не зная — излъгах я. — Разговорният ми латински не е много добър.
Тази нощ сънувах най-тежкия кошмар през живота си. Събудих се от него с безкраен ужас и ако бях женен, щях да изплаша бедната си жена до смърт.
В съня аз отворих вратата на моя кабинет и видях в него Сандра Сандсфийлд. Тя носеше кафяви обувки, бяла ленена рокля с кафяви ширити и малко демодирана шапка с формата на камбана. Но шапката беше между гърдите й, защото тя държеше главата си в ръце. Белият лен беше покрит с петна засъхнала кръв. Кръв шуртеше от шията й и се лееше по пода.
Очите й — тези прекрасни лешникови очи — се отвориха и се впиха в моите.
— Прокълната. Аз съм прокълната. Няма спасение без страдание. Евтина магия, само това имаме.
На това място изкрещях и се събудих.
Терминът й — десети декември, дойде и отмина. Прегледах я на седемнайсети декември и предположих, че бебето ще се роди през 1935 година, и то преди Коледа. Мис Стансфийлд прие това е удовлетворение. Изглежда беше отхвърлила сянката, надвиснала над нея през тази есен. Мисис Гибс, сляпата жена, на която четеше и помагаше в домакинството, я беше харесала. Толкова я харесала, че разказала на приятелите си за смелата млада вдовица, която въпреки скорошната тежка загуба и деликатното си положение гледа към бъдещето си толкова сигурно и жизнерадостно. Някои от приятелите на сляпата жена бяха изказали желание да й осигурят работа след раждането на детето.