Линейката излизаше от прохода в крилото на Бърза помощ, когато таксито на мис Стансфийлд се насочи към болницата. Таксито се движеше с голяма скорост и не можеше да спре. Шофьорът се паникьоса и натисна рязко педала на спирачката, вместо да го включи плавно, на няколко пъти. Таксито се плъзна и се завъртя странично. Мигащата светлина на линейката хвърли кървавочервени ивици и петна върху улицата. Странно, едно от тях освети лицето на Сандра Стансфийлд. За миг видях лицето от моя кошмар, същото окървавено лице с широко отворени очи — лицето на обречената Сандра.
Извиках името й, слязох две стъпала, подхлъзнах се и се преметнах презглава. Усетих парализираща болка в лакътя, но някак си успях да задържа черната си чанта. Видях останалото от мястото, където лежах с бучаща глава и остра болка в лакътя.
Линейката удари спирачки и също се плъзна. Задницата и се блъсна във фундамента на статуята. Задните врати се отвориха. Носилката, за щастие празна, падна на улицата с колелата надолу. На тротоара една млада жена извика и се опита да избяга от приближаващите се коли. След две крачки кракът й се плъзна и тя падна по корем. Чантата й изхвърча и падна на заледения тротоар като огромен товар.
Таксито се завъртя и в тоя момент тръгна със задницата напред. Видях съвсем ясно шофьора. Той бясно въртеше волана, като дете в Лунапарк. Линейката отскочи под ъгъл от статуята на Хариет Уайт… и удари напречно таксито. То се завъртя веднъж и се блъсна в пиедестала със страшна сила. Жълтата му светлина и буквите „РАДИО ПОВИКВАНЕ“ избухнаха като бомба. Лявата страна на таксито се смачка като цигарена хартия. Миг по-късно видях, че не е само лявата страна; таксито се удари в ръба на пиедестала толкова силно, че можеше да го събори. Парчета стъкла се разсипаха като диаманти върху гладкия лед. Моята пациентка изхвърча от задната седалка като парцалена кукла.
Скочих машинално на крака. Затичах по заледените стъпала, подхлъзнах се отново, хванах се за парапета и продължих надолу. Знаех само, че мис Стансфийлд лежи в бледата сянка, която хвърляше отвратителната статуя на Хариет Уайт. Само на няколко метра, встрани от статуята, спрялата линейка раздираше нощта с червена светлина. Имаше нещо ужасно в тази фигура, но аз не знаех какво е то, докато не се спънах с тъп звук в нещо, което едва не ме събори отново. Това, в което се спънах, изхвърча надалеч като чантата на младата жена, но не се претърколи, а по-скоро се плъзна. Беше коса, опръскана е кръв, но очевидно руса, посипана с парчета стъкло, и аз разбрах какво е това. При катастрофата тя е била обезглавена. Бях ритнал в канавката нейната глава.
Изпаднал в шок, изтичах до тялото й и го обърнах. Като го погледнах, опитах се да извикам. Може и да съм извикал, но не се чу нищо, не можех да издам нито звук.
Жената още дишаше, разбирате ли, господа? Гръдният й кош се надигаше и спадаше, тя правеше бързи, леки, повърхностни вдишвания. Парчета лед покриваха разкопчаното й палто и подгизналата от кръв рокля. Чух висок, тънък, свирещ звук. Той нарастваше като свистенето на чайник преди да заври. Това беше въздухът, който вдишваше и издишваше през разкъсаната си трахея, слаби звуци, които издаваха гласните й струни, които вече нямаха уста да оформи тоновете.
Исках да избягам, но нямах сили. Паднах на колене до нея, затулил с ръка устата си. След миг разбрах, че под долната част на роклята й струи прясна кръв… и забелязах движение. Изведнъж в това трескаво състояние ми се стори, че мога да спася бебето.
Струва ми се, че когато вдигнах роклята към кръста й, започнах да се смея. Сигурно съм полудял. Помня, че тялото й беше още топло. Помня и как се надигаха гърдите й от дишането. Един от санитарите на линейката дойде, залитайки като пиян, сложил една ръка отстрани на главата си. През пръстите му пръскаше кръв.
Аз още се смеех. Опипом разбрах, че цялата е разкъсана.
Санитарят се взираше в обезглавеното тяло на Сандра Стансфийлд е облещени очи. Не знам дали осъзнаваше, че трупът още дишаше. Може би си мислеше, че това се причинява от нервите, нещо като последно действие на рефлексите. Ако го занимаваха такива мисли, сигурно не е работил много дълго с линейката. Едно пиле може дълго да се мята с отрязана глава, а човек ритне веднъж-дваж… ако може.
— Стига си зяпал, дай ми одеяло — креснах му аз.
Той се отдръпна, но не към линейката. Тръгна към Таймс Скуеър. Просто си отиде в кишавата нощ. Нямам представа какво му стана. Обърнах се пак към мъртвата жена, която сякаш не беше мъртва, поколебах се малко и свалих палтото от гърба си. Сетне вдигнах ханша й, за да го подложа под нея. Още чувах свистенето, когато тя започна да диша като локомотив. Понякога още го чувам, господа. В сънищата си.