— Така е — съгласих се аз и си помислих, че за първи път от десетина години я излъгах… после се сетих, че след първото посещение отговорих на въпроса й е лъжа. Старци, които разказват военни истории, така й казах.
— Е, може наистина да те приемат в клуба — рече тя… но без особена надежда. Трябва да призная, че го каза без капка злъч.
— Странни неща стават — казах аз и я целунах за довиждане.
— Троп-троп — каза тя, когато излизах.
През оная вечер пътят с таксито ми се стори дълъг. Беше студена звездна нощ. В огромното такси се чувствах съвсем дребен, сякаш бях дете, което за първи път вижда града. Когато таксито тръгна от кафявата сграда, изпитах възбуда — нещо толкова просто и естествено. Но такава обикновена възбуда е едно от качествата на живота, тя отлита почти незабелязано и е възрастта появата й предизвиква изненада като откриването на един-два черни косъма в нечий гребен, след като собственика последен е намерил подобни неща.
Платих на шофьора, слязох от таксито и тръгнах към четирите стъпала, водещи към входа. Щом ги изкачих, от вълнение се схванах (с чувството за старост бях свикнал). Какво всъщност дирех тук?
Вратата беше дебела, дъбова, тя ми приличаше на порта, защищаваща замък. Не се виждаше нито звънец, нито чукче, нито телевизионна камера със затворен цикъл, монтирана под дълбоката стряха, нямаше го и Уотърхауз да ме въведе. Застанах на площадката и се огледах. Изведнъж Източната Трийсет и пета улица ми се стори по-тъмна, по-студена, по-опасна. Кафявите камъни ми изглеждаха някак тайнствени, сякаш криеха още неизвестни загадки. Прозорците им заприличаха на очи.
Някъде зад един от тези прозорци може да има мъж или жена, някой, който замисля убийство, помислих си. Тръпки пробягаха по гърба ми. Човек, който замисля… или извършва убийство.
Вратата се отвори ненадейно и се появи Стивънс.
Изпитах огромно облекчение. Не съм човек с прекалено въображение, струва ми се, поне при обикновени обстоятелства, но последната мисъл имаше зловещата яснота на пророчество. Щях да се раздьрдоря шумно, ако преди това не бях погледнал Стивънс в очите. Очите му не ме познаха. Очите му изобщо не ме познаваха.
После дойде нов миг на оная зловеща, пророческа яснота. Видях цялата вечер до края в пълни подробности. Три часа в тихия бар. Три, може и четири чаши уиски, за да убия притеснението от лудостта да се появя там, където не съм желан. Мисълта за унижението, което можех да избегна със съвета на мама, ако го бях послушал.
Видях как се връщам вкъщи малко пийнал в неприличен вид. През очите на детството от възбуда и очакване по-скоро видях, отколкото извърших пътуването с такси. Чух се да казвам на Елън: след време ти писва… Уотърхауз разказа същата история за предаването на пържолите за Трети батальон, докато играехме покер… те играят купи по долар за точка, вярваш ли?… Да отида пак?… Бих могъл, но се съмнявам. Това ще бъде краят. Освен на собственото ми унижение, предполагам.
Видях всичко това в празнотата на очите му. Сетне очите се стоплиха. Стивънс се усмихна леко и каза:
— А, мистър Адли! Влезте, дайте си палтото.
Качих се по стълбите и Стивънс плътно затвори вратата след мен. Колко различна може да е вратата, когато си от топлия й край! Той взе палтото ми и изчезна с него. Постоях малко в коридора, загледан в отражението си върху стенното огледало: мъж на шейсет и три години с доста изпито лице, за да изглежда на средна възраст. И все пак отражението ми хареса.
Шмугнах се в библиотеката.
Там Йохансен четеше своя „Уол Стрийт Джърнъл“. В другото островче от светлина Емлин Маккарън седеше зад шахматната дъска срещу Питър Ендрюз. Маккарън беше и е мъртвешки тип с тесен като острие нос, а Ендрюз — огромен холерик със смъкнати рамене. Дълга брада с цвят на джинджифил падаше върху сакото му. Застанали един срещу друг над шахматната маса с фигурите от абанос и слонова кост, те приличаха на индиански тотеми: орел и мечка.
И Уотърхауз беше там, четеше навъсен последния „Таймс“. Той ме погледна, кимна ми без изненада и пак се зарови във вестника.
Стивънс ми донесе скоч, без да ме пита.
Сложих го на рафта и отново намерих онази объркваща и съблазнителна колекция от зелени томове. Тази вечер започнах да чета произведенията на Едуард Грей Севил. Първо взех „Те бяха наши братя“. По-късно прочетох всичките му книги и мисля, че те са единайсет от най-хубавите романи на нашия век.
Към края на вечерта чухме една история — само една — и Стивънс разнесе брендито. В края на приказката всички станаха и се наканиха да си вървят. Стивънс се обади от двойната врата, която свързваше библиотеката с коридора. Гласът му беше нисък и приятен, ала малко загрижен: