Баян трепна и за пръв път я погледна намръщено.
— Не бива да казваш тая дума! — обади се той мрачно. — Варвари ни наричат византийците… А те са много по-безмилостни и по-жестоки от нас… Ние, славяните, живеем братски и убиваме само когато ни предизвикат.
Тя разбра, че го е засегнала зле. И навярно беше прав — византийците като по-цивилизовани наистина са били и по-жестоки. Тя вече си припомняше за някои зрелища от древните циркове.
— Прощавай, Баяне…
— Нима вие нямате птици?
— Имаме малко — каза тя колебливо. — Но не ги ядем…
— А какво ядете?
— Изкуствени пилета — синтетична храна… Но на вкус по нищо не се различават от естествените…
— Не знам — измърмори той.
— Защо — не вярваш ли?
— Ами ти сама каза, че нищо, което е изкуствено, не може да прилича на истинското.
Ина се поусмихна.
— Не си лош ученик — похвали го тя. — Започна вече да си служиш с моите аргументи… Пък може и да си прав… И някои наши учени твърдят същото…
Баян отново сложи фазана да се вари на пещта. Ина не можа да издържи гледката и излезе навън. До вратата имаше скована малка дървена пейка, тя седна на нея. Слънцето се беше вече скрило зад покрива на хижата, в сянката беше прохладно. Тя дълго и ненаситно гледаше тая спокойна долина — само светлина и сенки, само трева и дървета, само небе и облаци. Никакъв признак на живот — ни най-малък, нищо освен пеперудите, нищо освен жълтите и сини птици, които от време на време леко подсвирваха. Обзе я за миг странното и като че ли страшничко чувство за физическа самота, която никога не бе изпитвала в своя свят, пренаселен с хора, движение и машини. Струваше й се че се стопява като утринна мъглица, че изчезва, че се слива с това огромно и величаво спокойствие, по-вечно и от вечността.
И точно тогава видя смока, който спокойно пълзеше към нея и я гледаше с гладките тъмни мъниста на очите си. Тя изпищя и хукна в хижата.
— Змия! — изкрещя тя извън себе си.
Очите й бяха едва ли не луди. Той се намръщи, разбра веднага какво е станало. Спокойно се изправи и взе лъка си. Сърцето му бе много ожесточено в тоз миг. Но като излезе вън и видя смока, който все така дружелюбно и спокойно пълзеше към него, нещо трепна и се сви в душата му. Трябваше да се лиши от своя стар приятел — трябваше заради нея. Опъна лъка, стрелата бръмна. Острието се впи точно в черното блестящо око, прикова го в утъпканата пръст на пътеката. Смокът се изви във въздуха като зелен пламък, сви се на кълбо, после бавно се отпусна. Все още трептеше и бляскаше на слънцето със зелените си люспи, конвулсиите бавно замираха. Баян се обърна и влезе в хижата. Тя се беше поуспокоила, но все още надзърташе уплашено навън.
— Успокой се, убих го — каза той простичко.
— Не биваше да правиш това, Баяне…
— Той те уплаши…
— Какво, като ме е уплашил?… Разбери, Баяне, ти нищо не трябва да убиваш заради мен в твоя свят, нищо не трябва да променяш… Това е страшен закон.
— Чий закон? Византийски?
— Не, това е закон на времето… Няма по-неумолими от неговите закони.
— Не ме интересуват никакви закони — отвърна той. — Ние, славяните, нямаме закони… И живеем по-щастливо от византийците.
Тя млъкна безпомощно. Как да му обясни, като нямаше как да я разбере. И самата тя не го разбираше, съмняваше се в него и се плашеше. Съвсем като древните хора се плашеше от неизвестното и непознатото. Отново седна на дървеното столче, готова да търпи всичко. И това, което стана по-нататък, не й се видя толкова страшно. След като свари добре фазана, той наистина го опържи, така както бе обещал. Хижата изведнъж се изпълни с остра, замайваща миризма, каквато не бе усещала досега. Отначало тя я плашеше, но след това започна смътно да разбира, че е приятна. Да, необикновено приятна и апетитна бе тая миризма на пържено. Никак не приличаше на миризмата на пържолите от синтетични белтъчини. Най-после той свърши своята домакинска работа. Сложи фазана в една от плитките паници и с чудна лекота го разкъса на малки късчета. Когато от време на време я поглеждаше, очите му се смееха.
— Ще хапнеш ли малко? — запита Баян.
— Не!
— После да не кажеш, че не съм те поканил?… У нас е тъй — кани се винаги два пъти… Не е хубаво да се съгласиш изведнъж… Всички ще кажат, че си лаком…
— Аз не съм лакома!
И странно — никак не си повярва тоя път, макар че го каза така искрено и сериозно. Никой в нейния свят не беше лаком. Но сега й се струваше, че в душата й се раждат някакви прастари инстинкти, забравени от вековете. Струваше й се, че е гладна. Не, не беше това — просто й се ядеше. Може би искаше да си хапне не друго, а точно фазан — кой знае, може би това беше самата истина.