От тази категория беше и Хвостов. Всеки ден се биеше с някого — в бараката и в дълбокия отводнителен канал, който нашата бригада копаеше. Той беше мой зимен познат, така че не бях виждал косата му. А шапката му бе една раздърпана бяла ушанка. Очите — тъмни, лъскави, гладни. Понякога рецитирах стихове и той ме гледаше така, сякаш съм откачен.
Веднъж той започна отчаяно да удря с кирката един камък в изкопа. Инструментът беше тежък, Хвостов удряше със замах, почти без почивка. Силата му ме смая. Отдавна бяхме заедно, отдавна гладувахме. Сетне кирката падна и издрънча. Озърнах се. Хвостов стоеше широко разкрачен и се олюляваше. Коленете му се подгъваха. Той залитна и падна по очи. Ръцете му с ръкавиците, които кърпеше всяка вечер, бяха протегнати напред. Над заголените му китки се виждаше татуировка. Павел Михайлович беше капитан далечно плаване.
Роман Романович Романов умря пред очите ми. Някога ни беше нещо като ротен командир, раздаваше колетите, отговаряше за чистотата в лагерната зона — с една дума, заемаше привилегировано положение, за каквото не можеше и да мечтае никой от нас, по петдесет и осми член и „буквите“, както ни викаха криминалните, или буквениците, както произнасят тази дума висшите чиновници в лагерите. Пределът на нашите мечти бе работата на перач в банята или на нощен кърпач на дрехи. Всичко освен изкопчийството ни беше забранено от московските „специални указания“, Такъв документ имаше в досието на всеки един от нас. А ето че Роман Романович беше на такава недостъпна длъжност. И дори бързо усвои тайните й: как да отвори колета така, че ако вътре има захар, да се изсипе на пода. Как да счупи буркан със сладко, да търкулне под нара сухара и сушените плодове. Роман Романович бързо се научи на всичко това и не поддържаше познанства с нас. Беше строго официален и се държеше като учтив представител на високопоставеното началство, с което ние не можехме да общуваме лично. Никога не ни даваше никакви съвети. Само ни разясняваше, че имаме право на едно писмо месечно, че колетите се получават от 8 до 10 вечерта в лагерната комендатура и все от тоя род. Ние не му завиждахме, а само се чудехме. Очевидно тук беше изиграло роля някакво лично случайно познанство на Романов. Впрочем това не продължи дълго — само около два месеца. Проверка на щата ли бе направена (от време на време и задължително на връх нова година се организираха подобни проверки), или някой го бе „натопил“, ако трябва да използваме образния лагерен израз. Роман Романович изчезна. Той беше военен, полковник, струва ми се. И ето, четири години по-късно попаднах на една „витаминна“ командировка, където беряхме игличките на клека — единственото вечнозелено растение тук. Тези иглички ги караха стотици версти до витаминния комбинат. Там ги варяха и игличките се превръщаха в лепкава кафява смес с непоносима миризма и вкус. Сипваха я в бъчви и я разпращаха по лагерите. Според тогавашната местна медицина това беше основното общодостъпно и задължително лекарство за борба със скорбута. Скорбутът вилнееше в съчетание с пелаграта и другите авитаминози. Но всички, на които им се беше случвало да глътнат поне капка от този страшен цяр, предпочитаха да умрат, но не и да се лекуват с тази отрова. Ала имаше заповеди, а заповедта си е заповед, и не ти даваха храната, докато не си глътнеш порцията лекарство. Дежурният стоеше със специално малко черпаче. Не можеше да се влезе в стола, без да се мине край него, и по този начин това, на което арестантите държаха особено много — обедът, храната, — биваше непоправимо разваляно от задължителното предястие. И така — повече от десет години…
По-образованите лекари недоумяваха — как може да се е запазил в тази лепкава маса витамин С, който е много чувствителен към най-малките температурни промени. Лечението не даваше никакъв ефект, но продължаваха да тъпчат хората с екстракта. Край всяко селище растяха и много шипки. Ала никой не смееше да ги бере — в заповедта те не бяха споменати. И едва много години по-късно, след войната, струва ми се през 1952 година, отново от името на местната медицина се получи писмо, в което категорично се забраняваше раздаването на екстракта от клек, понеже действал разрушително на бъбреците. Витаминният комбинат бе закрит. Но по времето, когато срещнах Романов, брането на иглички бе в разгара си. Беряха ги „фитилите“ — отпадъците на златните мини, шлаката на забоите, полуинвалидите, хронично гладуващите.