Противниците ни отвърнаха с опит да обградят Хромия и дори постигнаха известен успех — петнайсетина-двайсет се стовариха върху него и го приковаха с тежестта на телата си. Лейтенанта временно прехвърли огъня на машините и обсипа тази струпалата се купчина, докато тя не се раздели и Покореният не стъпи отново на крака. След като планът им се провали, група твари се скупчиха и се опитаха да пробият на запад.
Не знам дали планираха да избягат от полесражението или смятаха да заобиколят и да нападнат откъм тила. Дузината, които преминаха, налетяха на Шепота и на истински порой от топящия прах. Наред с всяка твар той9 избиваше и по половин дузина работници, но поне спря нападението. Единствено петима от създанията го преживяха. Те пък незабавно се озоваха пред портала към нищото, който издишаше ледения дъх на безкрайността. Ни един не оцеля.
Шепота, междувременно, се мъчеше да набере височина. В небето я преследваше гръмотевична канонада. Тя беше по-добър летец от Перото, но така и не успя да се спаси от ударите. Спусна се тежко и се приземи далеч от крепостта. В самия замък тварите бяха наизлезли с бичове и се мъчеха да гасят огньовете, подпалени от Шепота и Хромия. Голяма част от веществото на постройката беше стопено и тя бе добила доста смешен вид. Нямаше и следа от предишното й мрачно, зловещо благородство. Сега представляваше голяма, тъмна и лъскава буца. Изглеждаше невероятно тварите в нея да са оцелели, но оттам боят продължаваше! Няколко от тях излязоха на рампата и предприеха нещо, което изби черни парцали от пожара на Лейтенанта. Всички твари от склона се затичаха към крепостта, като никоя не забрави да грабне поне по едно тяло.
Ледената врата отново се отвори, дъхът й лъхна върху стълбите. Огньовете угаснаха незабавно. Няколко твари загинаха, превърнати на прах от снарядите на Лейтенанта. Противниците вътре опитаха тактика, от която силно се боях, още от падането на Перото. Те обърнаха гърмящото си заклинание към склона. Ако не беше същото чудо, преследвало групата ни преди няколко дни, то беше негов първи братовчед. Не се вдигаха толкова светкавици и дим, но по склона се появиха големи дупки, по дъното на много от които остана кървава каша.
Всичко ставаше толкова бързо, тъй драматично, че на никого не му остана време да се замисли. Не се съмнявам, че дори Отрядът щеше да побегне, ако акцията беше продължила достатъчно дълго, за да ни остави време за размисъл. В объркването си нашите хора имаха възможност единствено да изпълняват ролите, за които са се подготвяли от пристигането си в Хвойноград. Твърдо защитаваха позициите си и — твърде често — умираха.
Хромия се щураше по склона като малоумно пиле, сечейки и преследвайки тварите, които не бяха загинали по стълбите. Доста от тях бяха обградени от побеснели войници. Някои загинаха от ударите на собствените си другари, тъй като струпванията представляваха съблазнителни мишени за гърмящото заклинание. На стените се появиха тълпи, сглобяващи устройства, подобни на онова, което бяха опитали да използват и преди. Този път нямаше Покорен, който да се спусне от небесата и да прекъсне заниманията им.
Не и докато глупакът Пътешественика не изтича покрай лазарета с ужасно измърлян вид и открадна килима на Хромия.
Бях останал с впечатление, че един Покорен не може да използва летящото средство на друг. Очевидно съм се заблуждавал. Пътешественика вдигна чудото във въздуха и отново го насочи към замъка, като ръсеше прах и хвърли едно огнено яйце. Замъкът отново го свали и, при все врявата, чух Хромия да вие и да го ругае за постъпката му.
Виждали ли сте някога как дете чертае права линия? Не прилича много на права. Нещо треперливо като детска ръчица очерта лъкатушеща линия от Дуретил към Черния замък. Тя сияеше в нощта като невероятен гърчещ се конец с неопределим цвят, ярък като слънце. Върхът й хвърляше искри по обсидиановия материал, сякаш се биеха кремък и огниво. Сблъсъкът беше десет хиляди пъти по-силен и пораждаше яростен блясък, твърде ослепителен, за да гледаш право в него. Целият склон се окъпа в зловеща синкава светлина.